— Това е интересно — каза Крадък. — Много интересно. Макар и да не виждам защо…
— Опитвам се да ви помогна да разберете Марина Грег — прекъсна го Морис Гилкрист. — Без съмнение, вие сте гледали филмите й.
— Тя е чудесна актриса — отвърна Дърмът. — Наистина чудесна. Красива е, има личност, излъчва симпатия.
— Така е — рече Гилкрист. — Притежава всички тези качества, обаче й се налага дяволски да работи, за да постигне ефекта, който желае. И именно в процеса на работата нервите й стават на парчета, а отгоре на това тя не е и физически силна жена. Поне не толкова, колкото е необходимо. А и темпераментът й е такъв, че се мята непрестанно между отчаянието и възторга. Не може да се удържи от това. Така е устроена. Много е страдала в живота. За голяма част от страданията сама си е виновна, но не за всички. Нито един от браковете й не беше щастлив, с изключение на последния. Омъжена е за човек, който много я обича и който я е обичал от дълги години. Сега тя търси защита в тази любов и се чувства щастлива. Най-малкото в сегашния момент се чувства така, не може да се определи колко ще продължи това. Проблемът й е, че или смята, че най-сетне е открила място и момент в живота си, когато всичко ще бъде като в приказка за феи и няма да има никакви проблеми и никога повече няма да е нещастна, или е в страшна депресия, смята, че животът й е разрушен, че никога не е разбрала що е любов и щастие и никога няма да го разбере. Ако можеше да застане някъде по средата между тези две крайности — добави сухо докторът, — това би било чудесно за нея, обаче светът би изгубил една прекрасна актриса.
Докторът приключи, но Дърмът Крадък не наруши мълчанието. Бе се замислил за причините, поради които Морис Гилкрист му разказваше всичко това. Защо бе необходим този анализ на душевността на Марина Грег? Гилкрист го гледаше. Стори му се, че сякаш го подтиква да му зададе един конкретен въпрос. Дърмът се замисли дълго върху това какъв би трябвало да е този въпрос. Най-сетне наруши мълчанието. Бавно и с тона на човек, който се опитва да налучка пътя.
— Трагедията, която стана тук, навярно много я е разтревожила?
— Да — потвърди Гилкрист. — Така е.
— Това за естествено ли го намирате?
— Зависи — отговори доктор Гилкрист.
— От какво зависи?
— От конкретните причини за тревогата й.
— Предполагам — започна Дърмът, сондирайки почвата, — че причината е шокът. Шокът от една внезапна смърт в разгара на едно празненство. — Не забеляза никаква реакция у събеседника си, поне що се отнасяше до изражението на лицето. — Или може би става дума за нещо по-значимо? — продължи той.
— Човек не може никога да е сигурен, разбира се — отвърна доктор Гилкрист, — как хората ще реагират на едно или друго нещо. Колкото и да мислиш, че ги познаваш, винаги са способни да те изненадат. Марина има меко сърце. Нищо чудно да си е казала „Ох, клетата жена! Какъв ужас! Как можа да й се случи такова нещо!“ и да е сметнала, че проявява съчувствие, без всъщност да приема случилото се надълбоко. Най-сетне, от време на време все някой умира на снимачната площадка. А е възможно, ако й е било скучно, да е решила — да е решила несъзнателно, забележете, да драматизира случилото се. Може да е решила да го превърне в повод да изиграе една сцена. Възможно е и причината за състоянието й да е съвсем различна.
Дърмът реши да хване бика за рогата:
— Ще ми се да ми кажете какво вие лично мислите по въпроса.
— Не знам — отвърна доктор Гилкрист. — Просто не знам. А и съществува такова нещо като професионална етика — допълни след малко. — За отношенията между един лекар и пациента му ми е думата.
— Тя каза ли ви нещо по въпроса?
— Не мисля, че бих могъл да си позволя да говоря по това.
— Марина познаваше ли тази жена, Хедър Бедкок? Беше ли я срещала преди?
— Мисля, че въобще не я е познавала. Не, проблемът не е в нея. Ако питате мен, проблемът няма нищо общо с Хедър Бедкок.