— Напълно е възможно — съгласи се Джейсън Ръд. — Марина не е особено издръжлива. Разбира се, тя отдавна е привикнала да изпълнява светските си задължения и всъщност прави това почти автоматично. В края на деня обаче обикновено се чувства уморена. Възможно е и да е имало такова нещо. Аз обаче не го забелязах. Впрочем, не, май не ви казвам цялата истина. Наистина, сега си спомням, че тя малко се позабави в отговора си на любезностите на мисис Бедкок. Всъщност, ако не се лъжа, дори леко я сръгах.
— Може би нещо е отвлякло вниманието й?
— Напълно е възможно. Както е възможно и да е било кратковременно изключване, причинено от умората.
Дърмът Крадък замълча за миг. Отправи поглед към прозореца. Гледката, която се откриваше през него, бе мрачна — гората около Госингтън Хол. Огледа и картините на стените и накрая спря погледа си върху Джейсън Ръд. Лицето на Джейсън показваше готовността му да го изслуша и нищо повече. Чувствата му не бяха изписани върху него. Изглеждаше любезен и ненапрегнат, и толкоз. Крадък обаче допусна, че това никак не изразява действителното му състояние. Този човек бе от голям интелектуален калибър и Дърмът нямаше да може да измъкне нищо от него, ако не изложеше собствените си карти върху масата. Дърмът взе решение да направи именно това.
— Допускал ли сте възможността, мистър Ръд, отравянето на мисис Бедкок да е било нещастен случай? Отровата всъщност да е била предназначена за вашата съпруга?
Настъпи мълчание. Лицето на Джейсън Ръд не промени изражението си. Дърмът зачака. Най-сетне Джейсън Ръд дълбоко въздъхна, сякаш с облекчение.
— Да — каза той със спокоен глас. — Напълно сте прав, старши инспекторе. През цялото време точно това са мислех.
— Обаче не сте споделили това с никого. Нито с инспектор Корниш, нито по време на следствието.
— Така е.
— Защо не го направихте, мистър Ръд?
— Бих могъл да ви дам един напълно правдоподобен отговор, като ви кажа, че това е просто едно мое подозрение, неподкрепено от никакви факти. Че фактите, които са ме насочили към него, са еднакво достъпни и на полицията, която е по-квалифицирана от мен да се произнесе по случая. Че не знам нищо за мисис Бедкок и че е възможно тя да е имала врагове. Че някой е могъл да дойде тук и да й сипе смъртоносната доза, макар че изборът на мястото и времето би могъл да изглежда странен. Че е възможно обаче да са били избрани именно това място и време, защото при такива обстоятелства разследването се затруднява вследствие на значителния брой непознати хора. Всичко това е вярно, старши инспекторе, но ще бъда искрен с вас. Не това беше причината да не изказвам това подозрение. Ще ви кажа коя беше причината. Причината беше нежеланието ми жена ми даже и за миг да остане със съмнението, че именно тя се е разминала на косъм със смъртта.
— Благодаря ви за вашата искреност. При все това, не мога да разбера напълно мотивите ви да не изказвате своето съмнение.
— Наистина ли? Може би ще ми е малко трудно да ви го обясня. За да ме разберете, би трябвало да познавате Марина. Тя е човек, който много се нуждае от щастие и чувство за сигурност. От чисто материална гледна точка животът й е бил напълно успешен. Получила е признание като актриса, но в личния си живот е била дълбоко нещастна. Много често е мислела, че най-сетне е открила щастието и душевния мир, а после мечтите й са се разбивали на парчета. Неспособна е, мистър Крадък, да погледне рационално и реалистично на живота. Подобно на момиченце, обичащо приказки за феи, при всеки един от предишните си бракове е очаквала да бъде щастлива до края на живота си.
Ироничната усмивка върху лицето на клоуна бе смекчена от едно странно и внезапно умиление.
— Бракът обаче не е такова нещо, старши инспекторе. Няма привързаност, която да продължава вечно. Би трябвало да се смятаме за сполучили в брака, ако можем да постигнем един живот, изпълнен със спокойна удовлетвореност и тихо щастие. Вие женен ли сте, старши инспекторе?
Дърмът Крадък поклати глава.
— Не съм имал това щастие. Или нещастие — промърмори той.
— В нашия свят, света на киното, бракът е част от професията, кинозвездите често се женят. Браковете са понякога щастливи, друг път — катастрофални, но много рядко са дълготрайни. Не бих казал, че в това отношение Марина е имала някакви особени основания да се оплаква, но човек с нейния темперамент приема тези неща много навътре. Беше си внушила, че няма късмет, че при нея никога нещата не вървят както трябва. Винаги се е стремила отчаяно към едни и същи неща — любов, щастие, привързаност, сигурност. Копнеела е да има деца. Според някои лекари именно силата на този й копнеж е пречила да ги има. Един много известен лекар я посъветвал да осинови дете. Казал й, че нерядко, когато се задоволи силното чувство за майчинство чрез осиновяването на бебе, скоро след това се ражда и собственото. Марина осиновява три деца. За известно време получава някаква доза щастие и спокойствие, но не така, че да бъде удовлетворена. Можете да си представите как се е почувствала, когато, преди около единадесет години, разбира, че ще има дете. Щастието й е неописуемо. Била е в добро здравословно състояние и докторите я уверяват, че няма никакви основания да се съмняват, че всичко ще бъде наред. Може би знаете, че резултатът беше трагичен. Детето, момченце, се ражда умствено непълноценно, имбецил.