— Може и да е така.
— Тези хора постоянно мъкнат със себе си какви ли не бутилчици, флакончета, прахове, кутийки и хапчета. Веднъж си вземат успокоително, друг път си вземат тонизиращо. Не мислите ли, не при това положение лесно да се обърка нещо?
— Не виждам как бихме могли да обясним случилото се по този начин.
— Аз мисля, че е възможно. Някой от гостите или гостенките например би могъл да реши, че му трябва ободряващо средство, да е бръкнал в малкия контейнер, който постоянно мъкне със себе си и тъй като не е запомнил добре дозировката, да кажем, защото отдавна не е ползвал съответното лекарство, да си е налял прекалено много от него в чашата. След това се е разсеял и е тръгнал за някъде, а през това време се явява мисис Едикояси, решава, че това е нейната чаша, взима я и я изпива. Намирате ли да има обяснение, по-правдоподобно от това?
— Не допускате ли, че всички тези възможности вече са били разглеждани?
— Сигурно е така. Така или иначе, там имаше много хора и много чаши, пълни с напитки. Сам знаете, че много често се случва някой да вземе по грешка чужда чаша и да отпие от нея.
— Излиза, че според вас Хедър Бедкок не е била отровена умишлено. Смятате ли, че тя е отпила от нечия чужда чаша?
— Друго по-правдоподобно обяснение не ми идва на ум.
— В такъв случай — започна Дърмът предпазливо, — това е била чашата на Марина Грег. Нали ме разбирате? Марина й е подала собствената си чаша.
— Марина й е подала това, което е мислела, че е нейната собствена чаша — поправи го Ела Зелински. — Нали все още не сте разговарял с Марина? Тя е много разсеяна. Спокойно може да вземе чужда чаша, да реши, че е нейна и да я изпие. Виждала съм я неведнъж да прави това.
— Тя ползва ли „Калмо“?
— Всичките го ползваме.
— И вие ли, мис Зелински?
— И аз понякога прибягвам до него — каза Ела Зелински. — В тези неща човек се влияе от другите, нали ме разбирате.
— Очаквам с нетърпение да получа възможност да разговарям с мис Грег — каза Дърмът. — Депресията й изглежда е доста продължителна.
— Въпрос на темперамент — рече Ела Зелински. — Тя обича да драматизира нещата. Освен това, досега не й се беше налагало да се справя и с убийство.
— Но вие се справяте, нали, мис Зелински?
— Когато всички наоколо са постоянно свръхвъзбудени — каза сухо Ела, — на теб ти се иска да отидеш в другата крайност.
— Значи, гордеете се с това, че сте се научила да не ви мига окото дори и пред ужасяващи трагедии?
Тя не му отговори веднага.
— Възможно е това да не е дотам хубава черта на характера — каза тя след малко, — но ако не съумееш да я развиеш, по всяка вероятност не след дълго и ти ще отидеш в трапа.
— Трудно ли е да се работи с мис Грег?
Въпросът бе от твърде лично естество, но Дърмът го зададе съвсем съзнателно и целенасочено. Ако Ела Зелински повдигнеше въпросително вежди и го попиташе какво общо има това с убийството на мисис Бедкок, той щеше веднага да се съгласи с нея, че няма нищо общо. Допусна обаче, че Ела Зелински може би ще изпита удоволствие от това, че ще може да сподели с него какво мисли за Марина Грег.
— Тя е голяма артистка. Притежава лично обаяние, което се чувства и на екрана по удивителен начин. Поради това човек не може да не приеме работата си с нея, освен като привилегия. А иначе в чисто човешки план тази работа е ад.
— Тъй ли?
— В нея няма никаква умереност в нищо, нали ме разбирате. Или лети във висините, или се сгромолясва в низините. Всичко при нея е ужасно преувеличено. Непрестанно си променя настроението и освен това има страшно много неща, които човек не трябва да споменава в нейно присъствие, защото я хвърлят в тревога.
— Какви например?
— Например, не трябва да се говори за нервни сривове и за санаториуми за нервноболни. Това че е чувствителна на тази тема, е съвсем разбираемо. Не трябва да се говори и нищо, свързано с деца.
— С деца? В какъв смисъл?
— В смисъл, че винаги се чувства потисната, когато види деца, или когато чуе за хора, които са щастливи родители. Чуе ли, че някоя жена е бременна или току-що е родила, веднага изпада в депресия. Тя самата не може да има повече деца, нали ме разбирате, а собственото й единствено дете е увредено. Не знам дали това ви е било известно.
— Чух това. Да, то наистина е много тъжно. Логично е обаче да се предположи, че с течение на годините човек започва да не мисли непрестанно за тази работа.