— И как така се появи изведнъж у вас интерес към тези неща?
— Вече ми е все по-трудно да плета — отвърна мис Марпъл. — Разбира се, шрифтът на тези списания е доста дребен, но с помощта на лупа се справям с него.
Чери продължи да я гледа с любопитство.
— Непрестанно ме изненадвате — каза тя. — От какво ли не се интересувате…
— Интересувам се от всичко — отвърна мис Марпъл.
— Думата ми е, че на вашата възраст започвате да се интересувате от нови неща.
Мис Марпъл поклати глава.
— Нови неща няма. Интересува ме човешката природа, а тя си е все една и съща, независимо дали става дума за кинозвезди, за медицински сестри или за жителите на Сейнт Мери Мийд. Или за хората, които живеят в Новия квартал — добави тя замислено.
— Не намирам да има особена прилика между мен и една филмова звезда — засмя се Чери. — Много жалко. Предполагам, че към четенето на тези слисания ви подтикна идването на Марина Грег и мъжът й в Госингтън Хол.
— Това, и тъжното нещо, което се случи там — отвърна мис Марпъл.
— За мисис Бедкок ли ви е думата? Извади лош късмет, горката.
— А какво мислят за това в… — започна мис Марпъл. Насмалко щеше да каже „Новия квартал“, но се сдържа. — Ти и приятелките ти какво мислите за това? — измени тя въпроса си.
— Много странна история — отговори Чери. — Изглежда да е убийство, макар и полицията да внимава да не използва тази дума. Май обаче така или иначе ще излезе убийство.
— Не виждам какво друго би могло да бъде — каза мис Марпъл.
— Не би могло да бъде самоубийство — съгласи се Чери. — Поне не, когато става дума за Хедър Бедкок.
— Ти познаваше ли я добре?
— Не бих казала. Всъщност, почти не я познавах. Беше от тези жени, които обичат да си пъхат носа навсякъде, нали ме разбирате. Все занимаваше хората с разни обществени начинания, викаше ги на събрания и така нататък. Прекалено много енергия имаше в тази жена. Струваше ми се, че с това понякога омръзваше на мъжа си.
— Не изглежда обаче да е имала истински врагове.
— Хората понякога се дразнеха от нея. Там е работата, че не виждам кой друг би могъл да я убие, освен съпруга й. А той е мекушав човек. Може ли обаче да се каже нещо с положителност? Нали знаете приказката, че „и червеят може да те ухапе“? Чувала съм, че и Крипън бил много приятен човек, и онзи, хей, дето режел хората на парчета и ги разтварял в киселина, също бил очарователен. Така че нищо не се знае.
— Клетият мистър Бедкок — въздъхна мис Марпъл.
— А и хората разправят, че бил много нервен и разтревожен в деня на партито. Преди да се случи онази работа. Хората обаче винаги разправят такива работи. Ако питате мен, сега изглежда по-добре от всякога. Сякаш е живнал и придобил самочувствие.
— Наистина ли? — заинтересува се мис Марпъл.
— Всъщност, никой не допуска сериозно, че той я убил — каза Чери. — Ако обаче не е той кой друг може да бъде? Аз все си мисля, че това е някакъв нещастен случай. Животът е пълен с нещастни случаи. Мислиш си, че разбираш много от гъби, береш ги, между тях попада една отровна и хоп, ето те изкривена от болки при доктора. При това трябва да се молиш да извадиш късмет да дойде навреме.
— Коктейлите и чашите с шери трудно предизвикват нещастни случаи — рече мис Марпъл.
— Не знам — отвърна Чери. — Човек винаги може да изпие нещо по грешка. Една моя позната изпи по грешка концентриран ДДТ. Беше ужасно.
— Нещастен случай — повтори замислено мис Марпъл. — Да, това би могло да бъде най-доброто обяснение. Трябва да кажа, че не вярвам в случая с Хедър Бедкок да става дума за предумишлено убийство. Не казвам, че е невъзможно. Нищо не е невъзможно, но не изглежда да е било така. Не, според мен истината е някъде тук — тя взе ново списание от купчината.
— Искате да кажете, че търсите някакъв материал, специално посветен на някого?
— Не — отвърна мис Марпъл. — Просто гледам да открия нещо любопитно за някои хора. За начина им на живот. Нещо мъничко, което да може да ми помогне — продължи да прелиства списанията, а през това време Чери взе прахосмукачката и отиде на горния етаж.
Лицето на мис Марпъл бе поруменяло и изразяваше любопитство. Тъй като бе започнала да недочува, не усети стъпките на човека, който премина по градинската пътека и застана пред прозореца. Едва когато забеляза нечия сянка върху списанието, повдигна глава и видя Дърмът Крадък, който й се усмихваше.