— Виждам, че си приготвяш домашното — каза той.
— Инспектор Крадък, радвам се да те видя. Много мило е, че успя да заделиш време и за мен. Искаш ли кафе? Или може би, чашка шери?
— Чашка шери ще ми дойде много добре — отвърна Дърмът. — Не ставай — добави той. — Ще сия поискам сам, когато вляза.
Отправи се към входната врата и след малко се оказа при мис Марпъл.
— Е, какво, научаваш ли нещо от цялата тази книжнина?
— Може би твърде много неща — отвърна мис Марпъл. — Знаеш, че не се шокирам лесно, но това все пак малко ме шокира.
— Кое? Частният живот на кинозвездите ли?
— О, не! Не това. При толкова много пари и при толкова много възможности за близост всичко изглежда съвсем естествено. Това не ме изненадва. Имам предвид начина, по който се описва. Аз си оставам старомодна и намирам, че такива работи не би трябвало да се позволяват.
— Новини се правят именно по този начин — каза Дърмът Крадък — и под формата на обикновен коментар могат да се кажат много хапливи неща.
— Това ми е добре известно — каза мис Марпъл — и понякога много ме дразни. Може би намираш, че е глупаво от моя страна да изчитам всичко това. На човек обаче му се иска да е вътре в нещата и естествено, като си седя по цял ден у дома не мога да науча толкова много неща, колкото би ми се искало.
— Това си помислих и аз — каза Дърмът Крадък — и затова реших, че ще е добре да дойда да ти ги разкажа.
— Извини ме, мило мое момче, но началниците ти биха ли одобрили това нещо?
— Не виждам причини да не го одобрят — увери я Дърмът. — Ето ти един списък. Списъкът на хората, които са се намирали на тази стълбищна площадка в краткото време между пристигането и смъртта на Хедър Бедкок. От него елиминирахме доста хора, може би донякъде прибързано, но според мен не съвсем. Елиминирахме кмета и жена му, съветник Едикойси и жена му елиминирахме и по-голямата част от местните хора, макар и да оставихме съпруга. Ако си спомням добре, ти винаги си се отнасяла много подозрително към съпрузите.
— Те са винаги сред първите заподозрени — отбеляза мис Марпъл — и нерядко, съвсем основателно.
— Не мога да не се съглася с теб — каза Крадък.
— Все пак, мило мое момче, чий съпруг имаш предвид?
— Ти как мислиш? — Дърмът я погледна в очите.
Мис Марпъл също го погледна.
— Джейсън Ръд ли имаш предвид?
— Сама виждаш, че мислите ни се движат в една посока. Да, не смятам, че трябва да се насочваме към Артър Бедкок, защото според мен не Хедър Бедкок е трябвало да бъде жертвата. Смятам, че жертвата е трябвало да бъде Марина Грег.
— Това изглежда почти сигурно, нали? — каза мис Марпъл.
— И така — рече Крадък, — след като и двамата сме на едно мнение по въпроса, полето на търсене се разширява. Не можеш да знаеш кой е бил там в този ден, какво е видял или е казал, че е видял, къде е бил или е казал, че е бил, ако не си присъствал там и самият ти. Следователно моите, както ти ги наричаш, началници не биха могли да имат възражения да обсъдя този въпрос с теб, нали?
— Добре си го измислил, моето момче — каза мис Марпъл.
— Сега ще ти разкажа в резюме това, което чух, и сетне ще се занимаем със списъка.
Разказа й накратко това, което бе чул, и след това извади списъка.
— Някой от тези ще да е — продължи Дърмът. — Кръстникът ми, сър Хенри Клитеринг, ми разказваше, че преди време тук сте имали клуб, клубът „Вторник вечер“. Всички сте вечеряли заедно и някой е трябвало да размаже една история. Истинска история с неясен край. Край, който е бил известен само на разказвача. Останалите е трябвало да отгатнат завършека. Както ми каза кръстникът ми, ти винаги си го отгатвала. Така че, реших, че няма да е зле да се отбия при теб тази сутрин и да те помоля да ми помогнеш да отгатна нещо.
— Струва ми се, че поставяш въпроса по един донякъде лековат начин — рече укорително мис Марпъл. — Преди това бих искала да те попитам нещо.
— Да, кажи.
— Какво знаеш за децата?
— За децата? Тя има само едно дете. Умствено увредено, което живее в един санаториум в щатите. Него ли имаш предвид?
— Не, не него имам предвид — отвърна мис Марпъл. — Това е много тъжно, разбира се. Това е една от тези трагедии, които стават в живота и за които няма кого да виниш. Не, думата ми е за децата, за които се споменава в едно от тези списания — мис Марпъл докосна купчината пред нея. — Децата, които Марина Грег е осиновила. Две момчета, ако не се лъжа, и едно момиче. В единия случай й писала една майка с твърде много деца и с твърде малко пари, за да може да ги отгледа в тази страна, и я помолила да осинови едно. Този случай е описан с много фалшива сантименталност. Пише за силните майчински чувства и за това, какъв прекрасен дом, образование и бъдеще очакват детето. За другите две деца не можах да открия много неща. Едното, струва ми се, беше бежанче, а другото — американче. Марина Грег ги осиновила по различно време. Бих искала да зная каква е била съдбата им.