Дърмът Крадък я изгледа с любопитство.
— Странно е, че си се сетила за тях — каза той. — Аз също си зададох този въпрос. Ти впрочем каква връзка намираш, че могат да имат със случая?
— Доколкото успях да разбера, сега не живеят при нея, нали? — попита мис Марпъл.
— Предполагам, че се е погрижила за тях — каза Крадък. — Съгласно закона трябва да го е направила. Вероятно е открила банкови влогове на тяхно име.
— И какво се е получило? Когато й омръзнали — мис Марпъл направи лека пауза, преди да произнесе последната дума, — ги уволнила. Уволнила ги, след като израснали в разкош с всички неща, произтичащи от това. Така ли?
— Вероятно е така — съгласи се Крадък. — Нямам представа — той продължи да гледа мис Марпъл с любопитство.
— Децата са много чувствителни създания — каза мис Марпъл. — Много по-чувствителни са, отколкото повечето хора могат да предположат. Лесно са нараними. Чувствителни са към това, че никой не ги иска, че ги изоставят. Това не са неща, които да могат да се компенсират с друго. Не могат да се компенсират само с добро образование, с материално осигурен живот, с пари или с добра професия. Има обиди, които не могат да се превъзмогнат.
— Да де, но не отиваш ли твърде далеч, когато мислиш… всъщност, какво мислиш?
— А, не съм стигнала до някакви определени изводи в тази връзка. Просто ми дойде на ум какво ли правят децата и на колко години са сега.
— Предполагам, че това бих могъл да го проверя — рече бавно Дърмът Крадък.
— Моля ти се, не искам да ти причинявам неудобства. Не искам даже и да намеквам, че зад тези мои думи се крие нещо важно.
— Няма да ни навреди да проверим тази работа — каза Дърмът и отбеляза нещо в тефтерчето си. — Искаш ли сега да хвърлиш едно око върху моето малко списъче?
— Наистина не вярвам, че мога да ти бъда от особена полза в това отношение. По всяка вероятност хората в него ще са ми непознати.
— Добре, в такъв случай ще те улесня с малко коментари. Почваме. Джейсън Ръд, съпруг. Съпрузите винаги са на първо място сред заподозрените. Всички казват, че Джейсън Ръд обожавал жена си. Това не ти ли се струва вече само по себе си малко подозрително?
— Не бих казала, че непременно трябва да ми се струва подозрително — отвърна с достойнство мис Марпъл.
— Той се е опитал много усърдно да укрие факта, че за жертва е била набелязана именно жена му. Пред полицията даже и не е намекнал, че е допускал такова нещо. Не ми е ясно защо си е помислил, че сме глупаци, неспособни сами да стигнат до този извод. Още от самото начало допуснахме и такава версия. Както и да е, по негови думи боял се да не би жена му да изпадне в паника, ако научи това.
— Тя от тези жени ли е, които изпадат в паника?
— Да. Неврастеничка е, с неуравновесен темперамент, склонна към нервни сривове и изпадане в депресия.
— Това обаче не означава задължително липса на смелост — възрази мис Марпъл.
— От друга страна — каза Крадък, — ако тя знае, че покушението е било замислено срещу нея, възможно е да й е известен и извършителят.
— Искаш да кажеш, че тя знае кой го е направил, но не иска да го разкрие?
— Просто казвам, че това е възможно, и ако е наистина така, естествено е човек да си зададе въпроса защо го прави. Възможно е и мотивът, това, което е в основата на цялата работа, да е нещо, което тя не желае да стига до ушите на съпруга й.
— Това е наистина интересно разсъждение — каза мис Марпъл.
— Продължаваме. Ела Зелински, секретарка. Изключително компетентна и делова млада жена.
— Допускаш ли да е влюбена в съпруга? — попита мис Марпъл.