— Разказахте ли някому за това?
Марина поклати глава:
— Не, не казах нищо никому. Всъщност, тогава бяхме доста напрегнати при снимането на един епизод и не можех да мисля за нищо друго. Както и да е, вече казах, реших, че или е глупашка шега, или писание от някой побъркан на религиозна основа, от тези, които по начало осъждат и театралните представления и всичко, което прилича на тях.
— След това получихте ли друго послание?
— Да, в деня на партито. Донесе ми го един от градинарите, ако не се лъжа. Каза, че ми носи писмо и попита дали ще искам да му отговоря. Предположих, че е нещо свързано с партито и просто отворих плика. Вътре пишеше: „Днес ще бъде последният ти ден на тази земя“. Смачках го и казах, че няма да отговарям. След това се сетих, извиках градинаря и го попитах кой му го е дал. Каза ми, че му го дал очилат мъж с велосипед. Е, какво ще кажете? Отново реших, че е глупашка шега. И за миг не можах да допусна, че е някаква сериозна заплаха.
— А къде е сега тази бележка, мис Грег?
— Нямам представа. Тогава бях облечена с една от тези роби от италианска цветна коприна. Доколкото си спомням, след като я смачках, я пъхнах в джоба си. Сега обаче вече я няма там. Навярно е изпаднала някъде.
— Нямате ли представа кой е могъл да напише тези глупави бележки, мис Грег? Или по чие нареждане са написани? Не съобразихте ли вече кой би могъл да е?
Марина широко разтвори очи, изпълнени с невинно удивление, което той забеляза. Възхити се от него, но не повярва в истинността му.
— Откъде бих могла да знам? Как бих могла да зная?
— Струва ми се, мис Грег, че бихте могла да имате някакви съвсем определени подозрения.
— Нямам, уверявам ви. Нямам.
— Вие сте много известна жена — каза Дърмът. — Постигала сте големи успехи. Успехи в кариерата си, а и в личния си живот. Във вас са били влюбени мъже, които са искали да се оженят за вас, и някои са ставали ваши съпрузи. Имало е жени, които са ревнували от вас и са ви завиждали. Имало е и други мъже, влюбени във вас, които вие сте отблъснала. Съгласен съм, ме е възможно и да фантазирам, но според мен вие би трябвало да имате поне някаква представа кой е могъл да ви изпраща такива бележки.
— Всеки би могъл да напише такова нещо.
— Не, мис Грег, не всеки. Съгласен съм, че кръгът на хората, способни да сторят това, би могъл да е голям. Авторът би могъл да е някакъв съвсем незабележим човек — гардеробиер, електротехник или слуга например. Би могъл обаче да бъде и някой от вашите приятели или от хора, които смятате за приятели. Невъзможно е да нямате някакви предположения. Не може в главата ви да не се върти поне едно име, ако не и повече.
Вратата се отвори и влезе Джейсън Ръд. Марина извърна поглед и умолително протегна ръка към него.
— Джинкс, мили, мистър Крадък настоява, че би трябвало да имам някаква представа кой е писал тези ужасни бележки. Аз просто не знам нищо. И ти знаеш, че не знам нищо. И двамата не знаем нищо. И двамата нямаме и най-малка представа.
„Това е много важно, помисли си Крадък. Много важно, наистина. Марина Грег опасяваше ли се от това, което би могъл да каже съпругът й?“
Джейсън Ръд, с поглед, изпълнен с умора, и с лице, понамръщено от обичайното, се присъедини към тях. Улови Марина за ръката.
— Знам, че това ще ви прозвучи невероятно, инспекторе — проговори той, — но ви заявявам най-искрено, че нито Марина, нито аз имаме и най-малката представа за тази история.
— Значи, вие сте в щастливата житейска позиция да нямате врагове, така ли? — иронията в гласа на Дърмът бе неприкрита.
Джейсън Ръд съвсем леко поруменя.
— Врагове ли? Тази дума ми звучи прекалено библейски, инспекторе. Уверявам ви, че в този смисъл не мога да се сетя за врагове. Ако става дума за хора, които проявяват неприязън, биха се радвали да ти причиня някаква неприятност, ако им се отдаде случай, или да ти подложат крак, да, такива наистина съществуват. Всичко това обаче е твърде далеч от сипването на свръхдоза отрова в нечия чаша.