— Току-що питах съпругата ви дали има някакви предположения кой би могъл да е написал или наредил изпращането на тези бележки. Тя заяви, че няма. Така или иначе, когато подхождаме практически към въпроса, неизбежно трябва да стесним кръга на заподозрените. Някой наистина е сипал отрова в чашата. Сам разбирате, че кръгът на хората, които са били в състояние да направят това, е неголям.
— Аз нищо не видях — рече Джейсън Ръд.
— Аз съвсем определено нищо не забелязах — каза и Марина. — Та ако бях видяла някой да сипва нещо в чашата ми, щях ли въобще да я докосна?
— През цялото време не мога да се освободя от усещането, че знаете малко повече от това, което ми казвате — рече с учтив глас Дърмът Крадък.
— Не е вярно — извика Марина. — Джейсън, кажи му, че не е прав.
— Уверявам ви, че съм напълно дезориентиран — каза Джейсън Ръд. — Цялата работа ми се вижда напълно фантастична. Бих могъл да допусна, че става дума за шега. Шега, която не се е получила. Шега, която се е оказала опасна и е била извършена от човек, който никога не е могъл да предположи, че ще има такъв край…
Думите му прозвучаха донякъде въпросително и след малко той поклати глава:
— Не, виждам, че тази възможност не ви се струва убедителна.
— Бих искал да ви задам още един въпрос — каза Дърмът Крадък. — Вие, разбира се, не можете да не си спомняте за момента на пристигането на мистър и мисис Бедкок. Пристигнали са непосредствено след викария. Доколкото успях да разбера, мис Грег, при посрещането им вие сте проявила същата очарователна любезност, каквато и към останалите си гости. От един очевидец обаче научих, че веднага след като сте ги приветствала сте преместила погледа си над рамото на мисис Бедкок и сте го вперила в нещо, което изглежда ви е разтревожило. Вярно ли е това, и ако да, какво е било това нещо?
— Разбира се, че не е вярно — бързо проговори Марина. — Нещо да ме разтревожи, така ли? Че какво би трябвало да ме разтревожи?
— Точно това бихме искали да разберем и ние — отвърна търпеливо Дърмът Крадък. — Свидетелят ми настоя, че това наистина е станало.
— Кой е този ваш свидетел или свидетелка? Какво точно каза, че е видял?
— Погледът ви е бил насочен към стълбището — поясни Дърмът Крадък. — На него е имало хора. Един журналист, мистър Грайс и жена му, стари местни жители. Били са и мистър Ардуик Фен, току-що пристигнал от САЩ, и мис Лола Брюстър. Да не би да сте се разтревожила от това, че сте видяла някой от тези хора, мис Грег?
— Казах ви, че въобще не съм била разтревожена — почти излая Марина.
— И при все това в един момент сте се разсеяла, когато сте разговаряла с мисис Бедкок. Тя е казала нещо, което вие сте оставила без отговор, тъй като през това време погледът ви е бил насочен към нещо покрай нея.
Марина Грег бързо се окопити. Започна да обяснява бързо и убедително:
— Ще ви обясня. Ако разбирахте от работата на актьора, лесно бихте схванал какво искам да кажа. Когато си изучил една роля много добре, всъщност това винаги става, когато си я научил добре, в един момент започваш да я изпълняваш механично. Усмихваш се, правиш необходимите движения и жестове, произнасяш необходимите думи с необходимата интонация. Обаче въобще не се замисляш за това, което правиш. И изведнъж съвсем внезапно се появява една празнота. Не знаеш къде си, какво трябва да направиш, коя е следващата ти реплика. В нашите среди на това му казваме изцеждане. Е, точно това ми се случи тогава. И съпруг ми ще потвърди пред вас, че не съм особено издръжлива във физическо отношение. В онези дни бях доста напрегната, а и доста нервна покрай филма. Щеше ми се партито да мине успешно и всички гости да ме приемат за мила и приятна. В такива моменти обаче през цялото време ти се налага да казваш механично безброй пъти все едни и същи неща на гостите, които ти говорят все едни и същи работи — как веднъж са те видели пред кинотеатър в Сан Франциско или как са пътували в един и същ самолет с теб. Това наистина са глупости, но не можеш да не реагираш с любезни отговори. Както ви казах, това се върши автоматично и не ти се налага да мислиш какво ще кажеш, защото и преди това си го казвала безброй пъти. Изведнъж обаче ме налегна умора. Мозъкът ми просто изключи. След малко осъзнах, че мисис Бедкок ми бе разправяла някаква дълга история, която всъщност бе минала покрай ушите ми, и сега ме гледаше в очакване, а аз въобще не бях съобразила да й кажа това, което е прието в такива случаи. Просто бях уморена и толкоз.