— Да, разбира се.
— А да сте останал с чувството, че е била разтревожена, шокирана или уплашена?
— Много е странно това, че ми задавате такъв въпрос. Тогава за миг си помислих, че е на път да припадне.
— Така… — рече замислено Крадък. — Благодаря. Има ли още нещо, което да смятате, че трябва да ми кажете?
Макнийл го погледна с широко отворени невинни очи.
— Че какво друго би могло да има?
— Не ви вярвам — каза Крадък.
— А, изглеждате съвсем убеден, че тази работа не съм я свършил аз. Тъжна работа. Ами я си представете, че съм първият й съпруг? Никой не знае кой е. Известно е само това, че е бил толкова незначителен, че и името му е забравено.
Дърмът се ухили.
— Кога сте се оженил? — попита. — Като гимназист? Или когато сте бил още в ританки? Е, трябва да тръгвам, че не искам да изпусна влака.
III.
Върху бюрото на Крадък в Ню Скотланд Ярд някой бе оставил старателно подредена купчина документи. Той ги прелисти набързо и след това зададе въпрос през рамото си.
— Къде е настанена Лола Брюстър?
— В хотел „Савой“, сър. Апартамент 1800. Очаква ви.
— А Ардуик Фен?
— Той е в „Дорчестър“. Апартамент 190 на първия етаж.
— Добре.
Взе няколко телеграми и ги прегледа отново, преди да ги пъхне в джоба си. Усмихна се, когато се сети за съдържанието на последната. „Само не ми казвай, че не си гледам работата, лельо Джейн“, промърмори под носа си.
Излезе и се отправи към „Савой“.
Лола Брюстър го посрещна възторжено в апартамента си. Все още мислейки за това, което току-що бе прочел, той внимателно я разгледа. Наистина беше красавица. Доста пищна и може би малко попрецъфтяла, но хората и такива ги харесваха. Разбира се, бе съвсем различен тип от Марина Грег. След като приключи встъпителното си слово, Лола приглади прическата си а ла остров Фиджи, нацупи предизвикателно щедро начервените си устни и като примига с боядисани в синьо клепачи над големи кафяви очи, го запита:
— Да не би да сте решил да ме мъчите с още от тези ужасни въпроси, които ми зададе местният полицейски инспектор?
— Надявам се да не бъдат прекалено ужасни, мис Брюстър.
— Сигурна съм, че са ужасни. Сигурна съм, че цялата работа е някакво страшно недоразумение.
— Наистина ли смятате така?
— Да. Цялата история е съвсем глупава. Наистина ли искате да кажете, че някой се е опитал да отрови Марина? Че кой би могъл да отрови Марина? Та тя е ужасна сладурана, нали ме разбирате? Всички я обичат.
— И вие ли в това число?
— Винаги съм изпитвала най-добри чувства към нея.
— Е, посмалете малко, мис Брюстър. Преди единадесет-дванадесет години между вас двете не са ли възниквали някакви малки неприятности?
— А, вие говорите за онова нещо — Лола махна с ръка. — Тогава бях страшно изнервена и ядосана и с Роб имахме ужасни кавги. В онзи момент и двамата не бяхме на себе си. Марина просто лудо се влюби в него и го изкара от равновесие, клетия човек.
— И това никак не ви бе приятно, нали?
— Да, инспекторе, тогава никак не ми бе приятно. Естествено, сега си давам сметка, че това е едно от най-добрите неща, които ми се случиха в живота ми. Всъщност тогава се вълнувах за децата, нали ме разбирате. Само заради тях не исках да се разтурва семейството ни. А иначе още тогава бях разбрала, че с Роб имаме несъвместими характери. Надявам се, вече знаете, че след развода си веднага се омъжих за Еди Гроувз. Сетне си дадох сметка, че всъщност отдавна съм била влюбена в него, но не съм си разтурвала брака само заради децата. Нали сте съгласен с мен, че за децата е важно да си имат дом?
— При все това хората говорят, че тогава сте била страшно разгневена.
— Какво ли не говорят хората — отвърна Лола неопределено.
— Обаче тогава вие в гнева си сте наговорила доста неща, мис Брюстър. Дори сте заплашила, че ще застреляте Марина Грег. Поне така ме информираха.
— Може и да съм говорила. Човек в такива случаи говори какво ли не. Разбира се, аз никога не бих застреляла когото и да е.
— А какво ще кажете за кавгата у Еди Гроувз няколко години след това?
— Тогава бях изнервена. Не можах да се овладея.
— Научих от достоверен източник, мис Брюстър, че тогава сте казала точно следното — Крадък извади един бележник и започна да чете: — „Тази кучка хич да не си мисли, че така ще й се размине. Ако не я застрелям сега, ще й видя сметката по-късно. Ако трябва, и години ще чакам, но ще я очистя“.