— Не допускам да съм могла да се изразя точно така — засмя се Лола.
— Уверен съм, мис Брюстър, че точно това сте казала.
— Хората са склонни да преувеличават — отвърна Лола и се усмихна чаровно. — Тогава бях много ядосана, а когато човек е много ядосан може да наговори какво ли не — рече тя с доверителен глас. — Не допускам обаче наистина сериозно да вярвате, че четиринадесет години след това съм дошла нарочно в Англия, специално, за да сипя отрова в чашата на Марина три минути след като съм се срещнала с нея.
Дърмът Крадък наистина не вярваше това. Такава възможност му се виждаше съвършено нелепа.
— Просто искам да кажа, мис Брюстър — продължи той, — че в миналото спрямо Марина Грег са били отправяни заплахи, и че в онзи ден тя е реагирала с изненада и уплаха, като е видяла някой да се качва по стълбите. Човек съвсем естествено може да допусне, че този някой сте била вие.
— Но как така, та милата Марина направо ми се зарадва! Целуна ме и ми каза, че е чудесно, дето съм дошла. Не ми се сърдете, инспекторе, но това е глупаво.
— Значи, всичките вие сте били като едно голямо щастливо семейство?
— Ако щете, това е много по-близо до истината от другите неща, които си помислихте.
— Не бихте ли могли да ни помогнете по някакъв начин? Да ни кажете кой според вас е могъл да има желанието да я убие?
— Казвам ви, че никой не би поискал да убие Марина. А и тя, клетата, е много глупава жена. Непрестанно занимава всички със здравето си, капризничи, не знае какво иска, а когато получи нещо, винаги е недоволна от него. Просто не мога да разбера какво толкова й харесват хората, че я намират за симпатична. Джейсън открай време е бил влюбен до уши в нея. Какво ли не е трябвало да изтърпи този човек! Обаче си е факт. Всички гледат да са мили с Марина и да й уйдисват на акъла. Тогава тя им се усмихва тъжно и мило и им благодари за това. И те решават, че си е струвало труда да я понасят. Не знам как успява да постигне това. На ваше място, въобще бих изхвърлила от главата си мисълта, че някой е могъл да поиска да убие Марина.
— Бих се радвал да го направя — отвърна Дърмът — За съжаление, не мога да изхвърля тази мисъл от главата си, защото, видите ли, това все пак се случи.
— Какво искате да кажете с това, че „се е случило“? Нали Марина не е убита?
— Не е. Обаче беше направен опит да я убият.
— Не мога да повярвам това. Според мен, който и да е убиецът, искал е да убие другата жена. Онази, която бе убита. Сигурна съм, че някой ще се облагодетелства от смъртта й.
— Не е имала никакви пари, мис Брюстър.
— В такъв случай са я убили по някаква друга причина. Така или иначе, на ваше място не бих се тревожила за Марина. На Марина винаги всичко й е наред.
— Така ли мислите? Нямам впечатлението да е щастлива жена.
— А, това е така, защото от всичко прави трагедия. От нещастните си любовни истории. От това, че не може да има деца.
— Ако не се лъжа, тя май беше осиновила някакви деца? — подметна Крадък, като си спомни за разговора си с мис Марпъл.
— Имаше такова нещо, но тя и в тази работа не преуспя. Тя често действа импулсивно и след това съжалява за постъпките си.
— Какво стана с тези деца?
— Нямам представа. Изчезнаха от хоризонта и толкоз. Предполагам, че са й омръзнали, както и всичко останало.
— Разбирам — каза Дърмът Крадък.
IV.
Беше ред да посети хотел „Дорчестър“. Апартамент 190.
— Е, старши инспектор… — Ардуик Фен погледна визитната картичка в ръката си.
— Крадък.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Надявам се да нямате нищо против да ви задам няколко въпроса.
— Ни най-малко. Да не би да е във връзка с тази история в Мъч Бенъм? Не, как му беше името всъщност? Сейнт Мери Мийд?
— Точно така. Имам предвид случилото се в Госингтън Хол.
— Така и не разбрах защо Джейсън Ръд купи точно тази къща. Цяла Англия е пълна с колкото щеш хубави къщи от времето на крал Джордж. И от времето на кралица Ана. Госингтън Хол е в чисто викториански стил. Какво му харесват на този стил така и не мога да разбера.
— Някои хора го харесват заради това, че създава усещане за стабилност.