— Исках просто да й задам един-два въпроса.
— Тя не се занимава с неприлични фотографии и неща от този род — рече развълнувано младият човек. — Ако някой ви е разправял нещо подобно, да знаете, че не е вярно. Марго се занимава с художествена фотография. Снима и на сцената, и в студиото. Студийните й фотографии са си направо пуритански, ако питате мен.
— Ще ви кажа съвсем определено за какво искам да разговарям с мис Бенс — рече Дърмът. — Неотдавна е била свидетел на престъпление на едно място в близост до Мъч Бенъм. В едно селце на име Сейнт Мери Мийд.
— О, разбира се, разбира се. Това ми е известно. Марго ми разказа всичко, когато се върна оттам. Някой беше сипал татул в коктейлите или нещо от този род, нали? Много зловеща история. И май беше свързана с болницата Сейнт Джон. Вие обаче вече не разпитахте ли Марго по въпроса? Или някой друг я беше разпитвал?
— В хода на следствието винаги възникват нови въпроси — каза Дърмът.
— Да, да. Разбирам. Както става при проявяването на снимка, нали?
— Наистина се получава както при проявяването на снимка. Сравнението ви е много удачно.
— Благодаря ви. Веднага ли искате да говорите с Марго?
— Ако сте в състояние да ми помогнете да направя това, да.
Младият човек погледна часовника си:
— Точно сега би трябвало да е пред дома на Кийтс на Хампстед Хийт. Аз съм с кола. Да ви закарам ли там?
— Това е много любезно от ваша страна, мистър…
— Джетроу. Джони Джетроу.
— А защо именно пред дома на Кийтс? — попита Дърмът, докато слизаха по стълбите.
— Как да ви кажа, в наше време истински художествени фотографии вече не се правят в студио. Стремим се да изглеждат по-естествени, по-непосредствени. И по възможност, на интересен фон. Например, да заснемем вечерна рокля на Аскът на фона на затвора Уондсуърт. Или ексцентричен костюм пред дома на някой поет.
Като шофираше бързо, но умело, мистър Джетроу премина по Тотнъм Корт Роуд, прекоси Кемдън Таун и най-сетне навлезе в района на Хампстед Хийт. На тротоара пред дома на Кийтс се разиграваше приятна малка сцена. Стройно момиче, облечено в рокля от прозиращ муселин, придържаше огромна черна шапка. Застанало на колене непосредствено зад него, второ момиче придръпваше роклята на първото така, че да се очертаят добре бедрата и краката му. Едно момиче с фотоапарат им даваше напътствия с плътен дрезгав глас.
— За Бога, Джейн, снижи се. Задникът ти се подава зад дясното й коляно. А така. Не, по-наляво. Така е добре. Не мърдай. Ще направим още една снимка. Този път дръж шапката с двете ръце. Добре. Изправи главата, Елзи. Сега се наведи. Още. Още. Все едно, че трябва да повдигнеш тази цигарена кутия. А така. Чудесно. Готово. Сега иди по-наляво. Заеми същата поза, само че гледай през рамото си. Готово.
— Така и не разбрах защо искаш да снимаш точно задника ми — каза по-скоро сърдито момичето на име Елзи.
— Чудесен задник е, мила. Ще излезе прекрасно — каза фотографката. — А когато си извръщаш главата брадичката ти е като полумесец, изгряващ над планина. Достатъчно засега.
— Здрасти, Марго — обади се мистър Джетроу.
— А, ти ли си? Какво правиш тук?
— Водя ти посетител. Старши инспектор Крадък от Централния следствен отдел.
Момичето бързо извърна погледа си към Дърмът. Той реши, че тя го оглежда и в това не намери нищо удивително. Хората често реагираха така при срещата си с детективи. Бе възслабо момиче, с ъгловати лакти и колене, но с интересна фигура. Лицето й бе почти изцяло закрито от гъстата й черна коса. Стори му се, че момичето бе възмръсно и не дотам привлекателно. Личеше му обаче, че има характер. Момичето повдигна вежди и без това вече малко приповдигнати от грима, и го заговори.
— С какво мога да ви бъда полезна, старши инспектор Крадък?
— Приятно ми е да се запознаем, мис Бенс. Исках да разбера дали бихте била така любезна да ми отговорите на няколко въпроса във връзка с онова нещастие в Госингтън Хол, близо до Мъч Бенъм. Ако си спомням добре, вие сте била там и сте правила снимки.
Момичето кимна утвърдително.
— Спомням си много добре. Май обаче не ви видях там. Разговарях с друг човек. С инспектор… с инспектор…