— Съжалявам. Въпреки това не мога да си спомня.
— Това няма особено значение. Предполагам, че след като Марина Грег е била в обзора ви вие често сте насочвала погледа си и фотоапарата към нея.
— Точно така. Почти през цялото време. Стремях се да уловя най-подходящите мигове.
— Познавате ли по лице един мъж на име Ардуик Фен?
— Да. Познавам го доста добре. Телевизионен продуцент е. Занимава се и с кино.
— Него снехте ли го?
— Да. Когато идваше отдолу по стълбите. Беше заедно с Лола Брюстър.
— Това стана, след като заснехте кмета, така ли?
Тя се замисли за миг и след това кимна утвърдително.
— А забелязахте ли на Марина Грег в този момент внезапно да й прилошава? Да има някакво необичайно изражение на лицето?
Марго Бенс се приведе напред, отвори цигарена кутия и извади цигара. Запали я. Макар и да не бързаше и му отговори, Дърмът не повтори въпроса си. Изчака, чудейки се каква ли е причината за нейната мудност.
— Защо ми задавате такъв въпрос? — попита внезапно тя.
— Защото е въпрос, на който много държа да получа отговор. Надежден отговор.
— И според вас моят отговор ще е надежден, така ли?
— Да, точно така мисля. Не може да не притежавате навика да наблюдавате много внимателно хорските лица, да следите израженията им, да издебвате най-подходящите моменти.
Тя кимна утвърдително.
— Видяхте ли нещо такова?
— И някой друг го е забелязал, така ли?
— Да. Забелязали са го няколко души. Всичките обаче описаха това, което са видели, по различен начин.
— Как точно го описаха?
— По едно описание била е на път да припадне.
Марго Бенс бавно поклати глава.
— Според друг, на лицето й внезапно се изписала изненада. По думите на трети, придобило застинало изражение.
— Значи, застинало изражение — повтори Марго Бенс замислено.
— Съгласна ли сте с последното описание?
— Не знам. Може би.
— Всъщност, беше използвано по-образно сравнение — каза Дърмът. — Цитираха ми стихове на Тенисън: „Огледалото на късчета разби се. «Проклятието ме настигна» — изплака Дамата от Шалот.“
— Там нямаше огледало — рече Марго Бенс, — обаче ако имаше, нищо чудно и да се беше разбило. — Марго изведнъж стана: — Почакайте. Дето ще ви описвам изражението й, по-добре ще е да ви го покажа.
Дръпна отдалечения край на завесата и за малко изчезна от погледа на Крадък. Той чу нетърпеливото й мърморене.
— Уф, по дяволите — появи се отново тя. — Като търсиш нещо, никога не го намираш. Успях да го открия, все пак.
Доближи се до него и му подаде гланцирана снимка. Той я погледна. Беше една много добра фотография на Дарина Грег. Тя се ръкуваше с жена, застанала с лице към нея и, следователно, с гръб към обектива. Погледът на Марина Грег обаче не бе насочен към жената. Очите й гледаха не в обектива, а някъде вляво от него. Това, което се стори интересно на Дърмът Крадък, бе, че лицето й не изразяваше нищо. Нито болка, нито страх. Жената на снимката бе втренчила поглед в нещо. В нещо, което бе видяла и което бе предизвикало толкова силно вълнение у нея, че бе физически неспособна да го изрази, с каквато и да е промяна на изражението на лицето си. Дърмът Крадък си спомни, че такова изражение бе имало лицето на един мъж, който секунди след това бе убит.
— Доволен ли сте? — попита Марго Бенс.
Крадък дълбоко въздъхна:
— Да, благодаря ви… Знаете ли, много е трудно да разбереш дали очевидците не преувеличават, дали понякога просто не си въобразяват, че са видели нещо. В този случай обаче са прави. Наистина е имало нещо и тя го е видяла. Може ли да задържа тази снимка?
— О, да. Разбира се. Негативът е у мен.
— Не сте я предоставила на вестниците, нали?
Марго Бенс поклати глава.
— Чудя се защо не сте го направила. В края на краищата, снимката е много драматична. Някой вестник щеше да ви заплати добре за нея.
— Никога не бих сторила такова нещо — отвърна Марго Бенс. — Ако по някаква случайност си надзърнал в нечия душа, не върви да осребряваш видяното.
— Вие познавала ли сте Марина Грег отпреди?
— Не.
— Вие сте от Щатите, нали?
— Родена съм в Англия. Образование обаче получих в Америка. Върнах се тук преди… преди около три години.