Дърмът Крадък кимна с разбиране. Отговорите на неговите въпроси му бяха предварително известни. Имаше ги изписани върху един от многото листове върху бюрото му. Момичето изглеждаше прямо.
— Къде се подготвихте като фотограф? — попита.
— В студиото Райнгардън. Работех известно време при Ендрю Куилп. От него научих много неща.
Студиото „Райнгардън и Ендрю Куилп“. Дърмът Крадък внезапно изостри вниманието си. Тези имена му припомниха нещо.
— Вие сте живяла в Севън Спрингс, нали?
Тя го погледна така, сякаш й стана забавно.
— Изглежда, знаете доста неща за мен. Специална проверка ли сте правил?
— Вие сте една много известна фотографка, мис Бенс. Знаете, че за вас са писани статии. Защо се завърнахте в Англия?
Тя присви рамене.
— Защото обичам промените. Освен това, нали ви казах, че съм родена тук, макар като дете да съм живяла в Щатите.
— Била сте съвсем малка, когато сте отишла там, ако не се лъжа.
— Петгодишна, щом държите да знаете точно.
— Любопитно ми е. Струва ми се, че бихте могли да ми разкажете нещо повече.
Изражението на лицето и внезапно се втвърди.
— Какво искате да кажете?
Дърмът Крадък я погледна в очите и реши да рискува. Нямаше за какво да се залови, освен за студиото „Райнгардън“, за Ендрю Куилп и за името на един град. Изведнъж бе обхванат от усещането, че зад рамото му е застанала мис Марпъл и го окуражава да действа по-смело.
— Струва ми се, че познавате Марина Грег по-добре, отколкото казвате.
Тя се засмя.
— Докажете го, тогава. Само си въобразявате разни неща.
— Наистина ли си въобразявам? Аз мисля, че не. А и това, което ще ви кажа, мис Бенс, може да се докаже, макар и с цената на малко време и усилия. Хайде, мис Бенс, защо не кажете истината? Защо не си признаете, че като малка Марина Грег ви е осиновила и че сте живели при нея четири години?
Марго си пое дълбоко дъх със съскане.
— Мръсно нахално копеле!
Тонът й малко го изненада. Контрастираше твърде рязко с дотогавашното й поведение. Тя се изправи и разтърси черната си грива:
— Добре, добре, вярно е. Марина Грег ме взе в Щатите със себе си. Майка ми имаше осем деца и живееше в някакъв бордей. Едва ли е единствената, която в това положение е писала до разни знаменитости, оплаквала е съдбата си и ги е молила да осиновят някое от децата й. Пошла история.
— Били сте три деца — каза Дърмът. — Три деца, осиновени в различни места и по различно време.
— Точно така. Аз, Род и Енгъс. Енгъс бе малко по-голям от мен, а Род бе бебче. Чудесно си живеехме! Наистина чудесно! — в гласа й се прокрадна подигравателна нотка. — Всичко си имахме. И дрехи, и коли, и прекрасен дом, и бавачки. И в добри училища се изучихме, и с вкусна храна се хранехме. Наистина всичко си имахме. И „мамче“ си имахме. „Мамче“ в кавички. То си играеше ролята, демонстрираше грижовност, правеше си снимки с нас. Много трогателна история, наистина.
— Тя обаче наистина е искала да има деца — прекъсна я Дърмът Крадък. — Не сте ли съгласна, че това е самата истина? Че не ви е осиновила, за да си прави самореклама?
— Може и така да е. Всъщност, прав сте. Искаше да има деца. Нас обаче не ни искаше. Въобще не ни искаше. Просто играеше театър. „Моето семейство“ или „Колко е славно да си семеен“. А Изи й вървя по акъла. Можеше да постъпи и по-умно.
— Изи? За Айсидър Райт ли ви е думата?
— Да, за нейния трети или четвърти съпруг, забравих точно кой по ред. Той бе наистина прекрасен човек. Струва ми се, че я разбираше, а понякога се вълнуваше и за нас. Нямаше нагласата на баща. Всъщност, интересуваха го само собствените му писания. Чела съм някои от тях. Излъчват скръб и жестокост, но са силни. Мисля, че някой ден хората ще го оценят като голя писател.
— И всичко това докога продължи?
Усмивката на Марго Бенс внезапно се изкриви:
— До момента, когато тази роля й омръзна. Всъщност, не съм права. До момента, когато разбра, че ще има дете.
Марго горчиво се засмя:
— Тогава дойде и нашия ред. Престанахме да бъдем желани. Бяхме си свършили работата като отдушник на чувствата й, но в действителност съвсем не й бяхме домилели. Хич не й пукаше за нас. Иначе, както му е редът, пенсионирани по всички правила. Осигури ни къща, настойница, пари за образованието ни и по една хубава сума за стартиране в живота. Никой не може да твърди, че не се е отнесла коректно и благородно с нас. Работата е там, че никога не ни бе желала. Бе способна да обича само свое собствено дете.