— Обаче може би знаете кой го е сторил?
— Не знам нищо, инспекторе, уверявам ви.
— Може би имате някакво предположение?
— Човек винаги може да предполага какво ли не — Марго се усмихна подигравателно. — Може да бъде кой ли не. Например онзи робот, чернокосата секретарка, елегантният Хейли Престън, слугите, прислужниците, масажистът, фризьорът, някой от киностудиото. Някой от тях може да не е такъв, за какъвто се представя.
Дърмът неволно направи стъпка напред и Марго енергично поклати глава.
— Спокойно, инспекторе. Само ви дразня. Някой наистина иска да очисти Марина, но нямам представа кой може да е. Нямам никаква представа, уверявам ви.
Шестнадесета глава
I.
В дома си на Обри Клоуз номер 16 младата мисис Бейкър водеше разговор със съпруга си. Джим Бейкър, русокос великан с представителна външност, бе съсредоточил вниманието си върху сглобяването на детско пластмасово самолетче.
— Съседи! — възкликна Чери, като отметна гъстата си черна коса. — Аман от съседи!
Внимателно вдигна капака на тигана, поставен върху печката, и след това старателно прехвърли съдържанието му в две чинии, като в едната сипа повече, отколкото в другата. Постави по-пълната чиния пред съпруга си.
— Мешана скара — обяви тя.
Джим подуши скарата с удоволствие.
— Това си го бива — одобри той. — Да не би днес да имам рожден ден?
— Трябва да се храниш добре — отвърна Чери.
В червено-бялата си престилка изглеждаше много хубавка. Джим Бейкър отмести встрани детайлите един свръхзвуков бомбардировач, за да освободи повече място за чинията.
— Това последното кой ти го каза? — попита усмивка.
— Мис Марпъл — отвърна Чери. — Ако питаш мен — продължи тя, след като седна срещу Джим и придърпа своята чиния към себе си, — и тя не би изгубила, ако започне да се храни малко по-добре. Оная, дъртата котка, я тъпче само с тестени изделия. Главата й не може да измисли нищо по-добро от „хубав кекс“, „хубав пудинг“ или „чудни макарони“. Пудинги със сладка заливка и толкоз. Че и по пял ден й надува главата. Не млъква.
— Е, то на инвалидите сигурно точно такава храна им трябва — каза Джим разсеяно.
— Инвалид! — отвърна с негодувание Чери. — Мис Марпъл не е инвалид. Просто е стара. Че и навсякъде си вре носа.
— Коя, мис Марпъл ли?
— Не. Оная жена, мис Найт. И ми дава акъл какво да правя. Обяснява ми как трябвало да готвя. Чунким разбира от готвене, колкото аз.
— Като готвачка нямаш грешка, Чери — потвърди одобрително Джим.
— Готвенето иска чалъм — каза Чери. — Иска да си вършиш работата като хората.
— Е, ти това го умееш — засмя се Джим. — А твоята мис Марпъл защо все пак е казала, че трябва да се храня добре? Да не би да ме е намерила за изпосталял, когато онзи ден отидох да й монтирам шкафче в банята?
Чери се засмя.
— Ще ти кажа, какво ми рече. Рече ми: „Имаш красив съпруг, мила. Много красив съпруг“. Рече го също като в телесериалите.
— Надявам се, че си се съгласила с нея — ухили се Джим.
— Казах й, че нищо ти няма.
— Че нищо ми няма. Браво. Много деликатно си се изразила.
— А сетне ми рече: „Трябва да се грижиш за съпруга си мила. Да го храниш добре. Мъжете обичат храната да е много и да е вкусна“.
— Браво, браво.
— И ми каза да те храня с повече риба и да не купувам готови манджи и само да ги претоплям. Аз и без това не го правя — добави самодоволно Чери.
— Нямат свестен вкус — съгласи се Джим.
— Щеше да забелязваш по-често какво ядеш — каза Чери, — ако не си запълваше цялото свободно време с тези бомбардировачи. Само не ми казвай, че си купил този модел като коледен подарък за племенника си Майкъл. Купил си го, за да си играеш ти.
— Майкъл още е малък за такива сложни модели — оправда се Джим.
— Както те гледам, май си решил да се занимаваш с него цялата вечер. Не е ли по-добре да си пуснем малко музика. Ти купи ли тази нова плоча, за която ми говореше?
— Купих я. „1812 година“ от Чайковски.
— Това е оная, в която имаше и духова музика, нали? — Чери направи гримаса. — На мисис Хартуъл хич няма да й е приятно. Аман от съседи! Все се оплакват от нещо или мърморят. Трудно ми е да определя кои са по-калпави: Хартуълови или Барнеби. Хартуълови са ми чукали по стената дори преди да стане единадесет без двадесет. Прекаляват. Че то и телевизията и Би Би Си свършват предаванията си по-късно. Защо пък да не можем да си позволим да послушаме малко музика, щом ни прави удоволствие? Откъде-накъде ще ми казват да намалявам звука?