— Онази бе много хубава — каза Чери. Гладис тежко се изправи.
— Поотпуснала съм се — оплака се тя.
— Не би трябвало да се занимаваш с такива работи непосредствено след вечеря. Искам да кажа, да се навеждаш.
— Трябва да сваля някое и друго кило — рече Гладис и седна на кревата.
— Има ли нещо ново в студиото? — попита Чери, винаги жадна за новини от филмовия свят.
— Нищо особено. Само дето Марина Грег вчера отново се появи за снимки и взе, че вдигна скандал.
— По какъв повод?
— Не й харесал вкуса на кафето. Нали знаеш, че всяка сутрин има почивка за кафе. Тя отпила малко и казала, че не било наред. Това са глупости, разбира се, защото не може да не е наред. Носят ни го в кана направо от бюфета. На нея, разбира се, винаги й го наливам в специална порцеланова чашка, но кафето си е същото. Нали си съгласна, че не може да не е наред?
— Предполагам, че е зле с нервите — каза Чери. — И какво точно стана?
— Нищо особено. Дойде мистър Ръд и я успокои. Няма грешка в това отношение. Взе кафето и го изля в умивалника.
— Това ми се вижда глупаво — рече бавно Чери.
— Защо, какво искаш да кажеш?
— Ами, ако на кафето му е имало нещо, вече никой няма да може да го установи.
— Че ти допускаш ли наистина да е имало нещо? — попита разтревожено Гладис.
— Знае ли човек? — Чери сви рамене. — Оказа се, че по време на партито питието в чашата й не е било наред. Защо да не може да се случи същото и с кафето й? Човек, не успее ли веднъж, опитва отново.
Гладис потрепери.
— Не ми харесва тази работа, Чери — призна тя. — Че някой наистина й има зъб. Да знаеш, че получава заплашителни писма? Пък и да не ти говоря за онази работа с бюста преди няколко дена.
— Какъв бюст?
— Мраморен бюст. От декора на стая в австрийски дворец. С едно смешно име. Шотбраун или нещо от този род. Декорът беше на стая, пълна с картини, порцелан и мраморни бюстове. Този бюст беше на поставка, ама май не го бяха закрепили както трябва. Та като мина един голям камион по шосето, от вибрациите взе, че падна. Точно върху стола, където трябваше да седи Марина по време на снимките, когато разговаря с граф Едикойси. Стана целия на парчетии. Голям късмет извадихме, че не стана по време на снимките. Мистър Ръд рече да не й казваме и думичка за случилото се и донесе друг стол. Когато Марина дойде вчера и попита защо са сменили стола, той й каза, че предишният не съответствал на тогавашния стил. Обаче мога да ти кажа, че и на него тази работа хич не му беше приятна.
Двете момичета се спогледаха.
— Това е много любопитно… — започна бавно Чери.
— И все пак…
— Реших да не работя повече в бюфета на студиото — съобщи й Гладис.
— Защо? Та тебе никой не иска да те трови или да ти хвърля мраморни бюстове върху главата.
— Така е. Ама невинаги става зян този, когото са нарочили. Може да си изпати някой друг. Я виж какво й се случи на Хедър Бедкок.
— Права си.
— Знаеш ли — каза Гладис, — в този ден и аз бях в Госингтън Хол. Като сервитьорка. Бях съвсем близо до тях в този момент.
— В кой момент? Когато Хедър умря?
— Не. Когато разля коктейла. Накваси цялата си рокля. Хубава рокля беше, от морскосин найлон. Беше чисто нова. Много странно беше.
— Кое ти се видя странно?
— Нещо, което тогава не съобразих. После обаче се замислих за него и ми се видя странно.
Чери я погледна в очакване. Бе приела думата „странно“ в буквалния смисъл.
— Та кажи, за Бога, де, какво беше странно — подкани тя приятелката си.
— Ами почти съм сигурна, че тя го направи нарочно.
— Че нарочно е разляла коктейла, така ли?
— Да. И това го намирам за странно, не си съгласна?
— Върху чисто нова рокля? Не мога да повярвам.
— Чудя се — продължи Гладис, — какво ще прави Артър Бедкок с дрехите на Хедър. На тая рокля нищо й няма. От нея бих могла да направя чудесна пола. Ти как смяташ, дали Артър Бедкок ще реши, че е некрасиво от моя страна, ако му предложа да я купя от него? Наистина нищо й няма, а пък платът е чуден.
— Ами на теб — Чери се поколеба, — няма ли да ти е неудобно?
— Кое да ми е неудобно?
— Ами… Да облечеш дрехата на мъртва жена. Искам да кажа, на жена, която е умряла по този начин.