— Смятате ли, че още някой ще бъде убит?
— Надявам се това да не се случи. Моля се на Бога да не стане. Обаче тези неща стават толкова често, доктор Хейдък. Това е тъжното и страшното. Стават много често.
Седемнадесета глава
Ела закачи слушалката, усмихна се и излезе от кабинката на уличния телефон. Беше доволна от себе си.
„Старши инспектор Крадък“, каза си тя на ум, „аз съм поне два пъти по-кадърна от теб. Всичко знам.“
Представи си с голямо удоволствие реакцията, която бе предизвикала у телефонния си събеседник. Как ли бе приел заплашителния тих шепот, идващ от слушалката? „Видях те…“
Краищата на устата й се извиха в жестока котешка усмивка. Навярно в момента щеше да представлява интерес за някой студент по психология. Усещането за власт я бе обладало едва от няколко дни и тя все още не си даваше напълно сметка колко много я бе опиянило то.
„Отново тази проклета бабичка“, помисли си Ела. Усещаше погледа на мисис Бантри почти физически, докато завиваше по алеята.
Без каквато и да е причина си спомни за една поговорка.
Веднъж със стомна за вода, дваж със стомна за вода… Глупости. Никой нямаше да разбере, че именно тя бе произнесла тези заплашителни думи. Кихна.
„Пак пустата му сенна хрема“, помисли си Ела Зелински.
Когато се прибра в кабинета си, видя, че Джейсън Ръд е застанал до прозореца. Той се извърна.
— Нямах представа къде си.
— Наложи ми се да поговоря с градинаря. Имаше… — тя спря по средата на изречението, като видя изражението на Джейсън. — Какво ти е?
Очите му бяха по-хлътнали от всякога. Всякаква следа от веселието на клоун бе изчезнала. Пред нея стоеше един напрегнат мъж. И по-рано го беше виждала напрегнат, но никога чак в такова състояние.
— Какво ти е? — повтори тя. Той й подаде къс хартия.
— Ето анализа на онова кафе. Кафето, което Марина намери за странно и не пожела да пие.
— Как успя да го дадеш за химически анализ? — тя бе изненадана. — Нали го изля в умивалника? Сама видях как го направи.
Голямата му уста се изкриви в усмивка.
— Доста съм сръчен в ръцете, Ела. Това май не го знаеше, нали? Така е, излях по-голямата част от него, но запазих малко и го дадох за анализ.
Тя погледна листа, който държеше в ръката си.
— Арсеник — прочете тихо. В гласа й имаше недоверие.
— Да, арсеник.
— Значи, Марина е била права, когато каза, че й горчи?
— За това не е била права. Арсеникът няма вкус. Инстинктът й обаче не я е подвел.
— А пък ние си помислихме, че това е истерия!
— Тя наистина е изпаднала в истерия. Че кой няма да изпадне в истерия на нейно място? Онази жена умря буквално пред очите й. Непрестанно получава заплашителни писма, едно след друго. Днес появи ли се нещо?
Ела поклати глава в знак на отрицание.
— Кой ли оставя тези боклуци? Всъщност, това едва ли е трудно. През тези широко отворени прозорци би могъл да се промъкне всеки.
— Според теб какво би трябвало да направим? Да залостим всички врати и прозорци? В тази горещина? Пък и нали най-сетне в имението има охрана.
— Така е, а и не бих искал Марина да се наплаши още повече. Заплашителните писма не ме смущават. Обаче арсеникът, Ела, е нещо съвсем различно.
— В този дом никой не би могъл да постави нещо в храната.
— Така ли мислиш, Ела? Сигурна ли ся?
— Опита ли се да го стори някой, ще го видят. Никой…
Джейсън я прекъсна.
— Хората за пари са готови на всичко, Ела.
— Едва ли и на убийство.
— И на убийство са готови. Пък и могат да не разберат, че извършват убийство. Прислугата…
— На прислугата й имам доверие.
— Не знам дали бих изпитвал пълно доверие в Джузепе, когато става дума за пари. Вярно, че работа при нас от доста време, но все пак…
— Джейсън, трябва ли да се измъчваш по този начин?
Той се отпусна в креслото. Наведе се и дългите му ръце се провесиха между коленете му.
— Какво да правим? — пророни той бавно и тихо. — Боже мой, какво да правим?
Ела не каза нищо. Продължи да го наблюдава.
— Тук се чувстваше щастлива — продължи Джейсън Говореше повече на себе си, отколкото на Ела, втренчил поглед някъде между коленете си, в килима. Ако бе повдигнал очи, изражението на лицето на Ела може би щеше да го изненада.