— Беше щастлива — повтори той. — Очакваше да бъде щастлива и наистина беше щастлива. Каза го в онзи ден, деня, в който онази дама, мисис… как й беше името?
— Да не е мисис Бантри?
— Да, в деня, когато мисис Бантри дойде на чай. Каза, че мястото „излъчва покой“. Каза, че най-сетне е намерила място, където може да пусне корени и да се чувства щастлива и в безопасност. Каква ти безопасност, Боже мой!
— И след това ли беше щастлива? — в гласа на Ела имаше лека ирония. — Цялата работа звучи като приказка за феи.
— Така или иначе, тя си вярваше.
— Ти обаче не повярва в това — каза Ела. — Нали никога не повярва в това?
Джейсън Ръд се усмихна.
— Разбира се, че не повярвах. Обаче реших, че тук може да поживее година или две в мир и спокойствие. И че за това време щеше да стане нов човек. Да си възвърне вярата в себе си. Тя може да изпитва щастие. Когато е щастлива, прилича на дете. И точно това трябваше да ни се случи сега!
Ела се размърда нетърпеливо.
— На всички ни се случват неприятни неща — каза тя грубо. — Такъв е животът. Едни от нас се научаваме да живеем с тях, други не успяват. Тя е от тези, които не успяват.
Кихна.
— Пак ли страдаш от сенна хрема?
— Да. Между другото, Джузепе замина за Лондон.
Джейсън бе леко изненадан.
— За Лондон ли? Защо.
— Имал си някакви семейни неприятности. Имал роднини в Сохо и един от тях е безнадеждно болен. Поискал разрешение от Марина и тя му позволила да си вземе почивен ден. Тази вечер ще се прибере. Нали нямаш нищо против?
— Не — отвърна Джейсън. — Нямам…
Стана и започна да се разхожда.
— Де да можех да я отведа още сега. Веднага.
— Да я накараш да зареже филма? Я си помисли.
— Мисля си единствено за Марина. Не ме ли разбираш? Тя е в опасност. За друго не мога да мисля.
Ела понечи да каже нещо, но не го направи. Опита се да приглуши още едно кихане и се изправи.
— Май ще трябва да направя инхалация.
Излезе от стаята и се запъти към спалнята си. В главата й се въртеше едно име.
„Марина… Марина… Марина… Все Марина.“
Почувства, как в нея се надига гняв. Потисна го. Отиде в банята и взе аерозола. Пъхна накрайника му в едната си ноздра и натисна бутона.
Закъсня само с една секунда. Мозъкът й разпозна непривичното ухание на горчиви бадеми, но не подаде сигнал достатъчно бързо, за да спре натиска на пръстите.
Осемнадесета глава
I.
Франк Корниш затвори телефона.
— Мис Брюстър днес е извън Лондон — съобщи той.
— Така ли? — учуди се Крадък.
— Мислиш ли, че тя…
— Не знам. Не ми се вярва, но просто не знам. Ардуик Фен Къде е?
— И него го няма. Оставих му бележка да ти позвъни. И Марго Бенс, фотографката, е нейде из провинцията. Педерастичният й съдружник не знае къде точно. Или поне така ми каза. Че и икономът е отпрашил за Лондон.
— Чудя се — каза замислено Крадък, — дали този иконом не е решил да изчезне въобще. По начало изпитвам недоверие към приказките за умиращи роднини. Защо е бързал толкова много да замине за Лондон именно днес?
— За него не е представлявало никаква трудност да постави цианкалия в спрея, преди да замине.
— За никого не би представлявало трудност.
— Все пак, добре е да го поогледаме. Тази работа трудно би могъл да я свърши външен човек.
— Защо да е трудно? Важно е да съумееш да избереш момента. Паркираш колата в някоя от страничните алеи, изчакваш всички да отидат в столовата, шмугваш се през някой прозорец и отиваш на горния етаж. Къщата е плътно обградена от храсталаци.
— Много рисковано ще е.
— Точно този убиец не се страхува от риска, знаеш това. То стана ясно от самото начало.
— Нали оставихме наш човек да охранява имението?
— Знам. Оказа се, че един човек не е бил достатъчен. Бяхме отчели само анонимните писма. Самата Марина Грег е добре охранявана. Никога не ми дойде на ум, че някой друг може да е застрашен. Мисля…
Телефонът позвъня. Корниш вдигна слушалката.
— Обаждат се от хотел „Дорчестър“. Мистър Ардуик Фен е на телефона.