Вратата се отвори и през нея нахълта мис Найт с поднос, върху който имаше висока чаша с течност с приятен жълт цвят.
— Заповядай мила. Да знаеш само, колко е вкусно.
Взе една малка масичка и я премести до работодателката си. След това извърна поглед към Чери.
— Прахосмукачката е оставена на съвсем неподходящо място насред хола — процеди студено тя — и насмалко не се препънах в нея. И друг на мое място би могъл да пострада.
— Я по-добре да отида да си върша работата — каза Чери и излезе от стаята.
— Тази мисис Бейкър така се държи, че непрестанно трябва да й правя бележки — оплака се мис Найт. — Оставя прахосмукачките там, където не им е мястото, и отгоре на това идва да ти досажда, когато се нуждаеш от отдих.
— Аз я извиках — каза мис Марпъл. — Исках да си поговоря с нея.
— Надявам се тогава да си успяла да й кажеш и какво мислиш за начина, по който оправя леглата. Направо бях шокирана, когато снощи ти видях леглото. Наложи се да го оправя отново.
— Много мило от твоя страна — промълви мис Марпъл.
— Нищо особено, нали за това съм тук, за да помагам. За да се чувстваш колкото се може по-приятно и удобно. Ах, Боже мой, отново си развалила плетката.
Мис Марпъл се отпусна върху облегалката на креслото и затвори очи.
— Сега малко ще си почина — рече тя. — Ако обичаш, остави тази чаша тук и нека никой не ме смущава поне четиридесет и пет минути.
— Няма, мила, няма. Ще кажа и на мисис Бейкър да работи по-тихо.
Излезе подчертано безшумно от стаята.
II.
Красивият млад американец се огледа озадачено. Размерите на имението го бяха изненадали. Реши да помоли за съдействие една стара дама с бяла коса и розови бузи, единственото живо същество, което успя да забележи.
— Извинете ме, госпожо, бихте ли ми казала как да стигна до Бленъм Клоуз?
Старата дама не отговори веднага. Тъкмо бе започнал да си задава въпроса дали не е глуха и дали да не я заговори с по-висок глас, когато тя му даде исканата информация.
— Оттук направо, после завийте наляво, после тръгнете по втората пряка отдясно и карайте направо. Кой номер търсите?
— Номер 16 — отвърна той, след като погледна написаното на малък къс хартия. — Гладис Диксън.
— Правилно — рече старата дама. — Ако не се лъжа, обаче, тя работи в киностудиото в Хелингфърт. В бюфета. Ако ви е нужна сега, би трябвало да я потърсите там.
— Тази сутрин не е отишла на работа — каза младият човек. — Искаме да я ангажираме временно на работа в Госингтън Хол, че сме зле с прислугата.
— Разбирам ви — кимна старата дама. — Нали там снощи застреляха иконома?
Младият човек бе леко удивен от тези думи.
— В тукашните краища новините се разпространяват доста бързо — отбеляза той.
— Вярно е — съгласи се старата дама. — Доколкото разбрах, вчера и секретарката на мистър Ръд почина вследствие на удар — тя поклати глава. — Ужасно. Наистина ужасно. В какъв свят живеем?
Двадесета глава
I.
Малко по-късно пред дома на Бленъм Клоуз номер 16 се яви още един посетител, сержант детектив Уилям (Том) Тидлър.
Почука на спретнатата врата, боядисана в жълт цвят, и след малко му отвори момиче на около петнадесет години. Имаше дълга разрошена светла коса и бе облечено с плътно прилепнали черни панталони и оранжев пуловер.
— Добър ден. Тук ли живее мис Гладис Диксън?
— Гладис ли ви трябва? Не извадихте късмет. Няма я.
— А къде е? Ще се върне ли тази вечер?
— Не. Замина. Реши да излезе за малко в отпуск.
— И къде е отишла?
— Нямам представа.
Том Тидлър се усмихна по най-дружелюбния възможен начин.
— Може ли да вляза? Майка ти у дома ли е?
— Мама е на работа. Ще се върне в седем и половина. Обаче и тя не знае нищо повече от мен. Гладис е в отпуск.
— Разбирам. Кога замина?
— Тази сутрин. Съвсем внезапно. Каза, че получила възможност за безплатно пътуване.
— А ще ми дадеш ли адреса й?