— Разбирам положението ви, но предстои следствие.
— Давате ли си сметка, че животът й все още е в опасност?
— Надявам се да не сте прав. Ще бъдат взети всички предпазни мерки.
— Всички предпазни мерки! Това и по-рано съм го чувал. Разберете, инспекторе, че трябва да отведа жена си оттук. Че е необходимо да го направя.
III.
Марина се бе излегнала върху шезлонга в спалнята си със затворени очи. Лицето й бе придобило землист цвят вследствие на напрежението и умората. Съпругът й продължаваше да я гледа. Тя отвори очи.
— Това пак ли беше онзи човек, Крадък?
— Да.
— Този път пък за какво дойде? Заради Ела?
— Заради Ела и заради Джузепе.
Марина се намръщи.
— Джузепе? Разбраха ли кой го е застрелял?
— Все още не са.
— Всичко това е същински кошмар. Каза ли дали може вече да си тръгваме?
— Каза, че все още трябва да останем тук.
— Защо пък да не можем? Трябва да го направим. Ти не му ли обясни, че не мога да седя тук и да чакам всеки ден да ме убият? Това е просто нелепо.
— Ще бъдат взети всички необходими предпазни мерки.
— Те това и преди го казаха. Предотвратиха ли убийството на Ела? Или на Джузепе? Ти не си ли даваш сметка, че накрая ще стигнат и до мен? Аз пък ти казвам, че онзи ден в студиото наистина ми бяха сипали нещо в кафето. Не биваше да го изливаш. Трябваше да го запазим и да го дадем за анализ. Така щяхме поне да сме сигурни…
— И ако се беше уверила, че в него наистина има отрова, това щеше ли да те успокои?
Тя го погледна с широко разтворени очи.
— Не мога да разбера какво искаш да кажеш. Ако се беше потвърдило, че някой наистина се опитал да ме отрови, сигурно щяха да ни позволят да се махнем оттук.
— Не е сигурно.
— Това обаче не може да продължава така! Не мога повече да издържам?! Трябва да ми помогнеш, Джейсън. Трябва да направиш нещо. Страх ме е. Ужасно ме е страх. Тук някъде се е спотаил враг и не знаем кой е. Може да е всеки. Наистина всеки. Може да е човек от студиото, а може и да е някой в дома. Някой, който ме мрази. Защо обаче ме мрази? Защо? Някой, който иска да ме види мъртва. Кой може да е? Кой е? По едно време бях почти сигурна, че е Ела. Сега обаче…
— Решила си, че е Ела? — Джейсън изглеждаше направо изумен. — Защо?
— Защото тя ме ненавиждаше. Наистина ме ненавиждаше. Вие, мъжете, как не забелязвате тези неща? Беше лудо влюбена в теб. Сигурна съм, че даже не си го и подозирал. Не е възможно обаче да е Ела, защото Ела е мъртва. О, Джинкс, Джинкс! Помогни ми. Отведи ме далеч оттук, някъде, където да съм в безопасност… Някъде, където да не изпитвам страх.
Скочи от шезлонга и бързо започна да се разхожда из стаята, кършейки ръце. Като режисьор Джейсън се възхити от тези изпълнени със страст и мъка движения. Трябва да ги запомня, рече си той. Може би за ролята на Хеда Габлър? Сетне с чувство на неудобство съобрази, че наблюдава собствената си жена все пак.
— Добре, Марина, добре. Знаеш, че се грижа за теб.
— Трябва веднага да напуснем този омразен дом. Веднага. Мразя го, мразя го, мразя го.
— Виж какво, не можем да отпътуваме веднага.
— Защо да не можем? Защо?
— Защото — каза Ръд, — убийствата усложняват нещата. А и други неща трябва да имаме предвид. Нима наистина мислиш, че бягството може да разреши нещо?
— Разбира се, че ще разреши. Ще избягаме от този човек, който така силно ме мрази.
— Ако има хора, които те мразят толкова силно, лесно биха могли да тръгнат по следите ти.
— Какво искаш да кажеш? Че никога няма да мога да избягам от тях? Че никога вече няма да бъда в безопасност?
— Мила, всичко ще бъде наред. Аз ще се грижа за теб. Аз ще бдя над теб.
Тя го прегърна.
— Нали ще го сториш, Джинкс? Нали няма да позволиш да ми се случи, нищо лошо?
Тя се отпусна в ръцете му и той внимателно я положи отново върху шезлонга.
— Знам, че съм страхлива — промърмори тя. — Ох, ако знаех кой е… И защо го прави… Донеси ми хапчетата, ако обичаш. Жълтите, не кафявите. Трябва нещо, което да ме успокои.
— За Бога, Марина, не ги взимай така често.
— Добре, мили, добре. Всъщност, те понякога въобще не ми действат — Марина го погледна в лицето. Усмихна му се нежно и неотразимо.