— Точно така. В Лондон се намират Ардуик Фен, Лола Брюстър и Марго Бенс. И тримата са присъствали на партито. Всеки един от тях е могъл да си уреди среща с Джузепе на определено място някъде между единадесет и два без четвърт. През това време Ардуик Фен е бил извън офиса си. Лола Брюстър напуснала апартамента си и излязла да пазарува. Марго Бенс не е била във фотостудиото си. Да не забравя…
— Да? — попита мис Марпъл. — Имаш ли нещо да ми казваш?
— Ти нали ми каза да проверя за децата — напомни й Дърмът. — За децата, които Марина Грег е осиновила, преди да разбере, че може да си има свое.
— Така е.
Крадък и разказа това, което бе научил.
— Марго Бенс — повтори тихо мис Марпъл. — Все имах чувството, че тази работа по някакъв начин е свързана с децата…
След толкова години? Не мога да повярвам.
— Така е, разбирам те. Можеш ли обаче да ми кажеш, скъпи ми Дърмът, че разбираш от деца? Я си припомни собственото си детство. Не можеш ли да си спомниш някоя случка, някое събитие, които да са предизвикали у теб страдания или чувства, съвсем несъразмерни с истинската им значимост? Скръб или обида, които след това да не си изживявал? Спомних си за една книга от един блестящ писател, мистър Ричард Хюз. Не мога да се сетя за заглавието й, но беше за деца, преживели ураган. Сега си спомням, в Ямайка. Та това, което децата не забравили, било, че котката им тичала като бясна из къщата. Друго не могли да си спомнят. Целият ужас и страх, които изживели, били въплътени в паметта им само в това едно-единствено наблюдение.
— Интересно ми е да те слушам — каза замислено Крадък.
— Нима и ти си припомни нещо?
— Спомних си за смъртта на мама. Бях на пет години, ако не се лъжа. На пет или на шест години. Тъкмо вечерях в детската стая. Имаше пудинг със сладко, много го обичах. По едно време влезе едни от слугите и каза на гувернантката: „Ужас. Мисис Крадък току-що е загинала при нещастен случай“. Знаеш ли какво си представям, когато си спомням за смъртта на майка си?
— Какво?
— Чиния със сладък пудинг, в който съм се втренчил. И до ден-днешен си спомням как от единия край бе хванал корица. Тогава не се разплаках, въобще не реагирах. Просто останах на мястото си като вцепенен, с поглед, втренчен в пудинга. И знаеш ли какво? И до ден-днешен, видя ли някъде пудинг, било то в магазин, в ресторант или някъде на гости, душата ми веднага се изпълва със скръб и отчаяние. Понякога дори не съобразявам защо. Това не ти ли се вижда странно?
— Напротив — рече мис Марпъл. Вижда ми се съвършено естествено. Това, дето ми го разказа, всъщност е много интересно. Знаеш ли, сетих се за нещо…
Вратата се отвори и влезе мис Найт с поднос за чай.
— А-а… Дошъл ни е гостенин, колко приятно. Колко мило. Добре дошъл, инспектор Крадък, как сте? Ей сега ще донеса още една чаша.
— Благодаря ви, но няма защо да си правите труда — отклони я Дърмът. — Вече ме почерпиха.
На излизане от стаята мис Найт се извърна:
— Прощавайте, инспектор Крадък, може ли да поговоря с вас за минутка?
Дърмът излезе след нея. Отидоха в столовата и тя затвори вратата.
— Нали ще внимавате, инспектор Крадък?
— Да внимавам? В какъв смисъл, мис Найт?
— Да внимавате в приказките си с нашата скъпа стара приятелка. Знаем, ме тя от всичко се интересува, но за нея не е добре да слуша разни работи за убийства и всякакви там ужасии. Нали наистина не искаме да сънува кошмари и да бълнува? Много е стара и много уязвима и трябва да бъде държана настрана от такива неща. Уверена съм, че всички тези истории за убийства и гангстери й действат ужасно, наистина ужасно зле.
На Дърмът му стана забавно.
— Не ми се вярва — възрази учтиво той, — мис Марпъл да се развълнува или шокира, от каквато и да е информация за убийства, която би могла да получи от вас или от мен. Смея да ви уверя, драга ми мис Найт, ме мис Марпъл приема убийствата и всякакви други престъпления със самообладание и невъзмутимост.
Върна се при мис Марпъл, а мис Найт, като промърмори нещо в знак на възмущение, го последва. По време на цялото чаепитие говори с бодър глас за политическите новини, които бе прочела във вестника, и по всякакви други теми, които според нея можела да повдигнат настроението на присъстващите. След като най-сетне прибра подноса и затвори вратата, мис Марпъл дълбоко въздъхна.