— Дано да не ми се наложи някой ден да убия тази жена, Дърмът. А сега ще те попитам за някои работи.
— Да. Заповядай.
— Искам още веднъж да направя един много внимателен обзор на всичко, което се е случило в деня на партито. Пристига мисис Бантри, а малко след нея, и викарият. След това пристигат мистър и мисис Бедкок. През това време на стълбището се намират кметът и жена му, този човек — Ардуик Фен, Лола Брюстър, репортерът от „Хералд и Аргъс“ и онова момиче Марго Бенс, фотографията. Ти ми беше казал, че Марго Бенс била застанала на междинната площадка и фотографи, рала всички. Ти видя ли някои от тези снимки?
— Всъщност, ей сега ще ти покажа една.
Извади снимката от джоба си. Мис Марпъл я взе и внимателно започна да я разглежда. Марина Грег и Джейсън Ръд, застанал до нея, но малко по-назад. Артър Бедкок, сякаш леко смутен, повдигнал ръка към лицето си, докато жена му през това време е стиснала ръката на Марина Грег, гледа я в очите и й разправя нещо. Марина не гледаше мисис Бедкок. Марина бе втренчила поглед някъде над главата й, или право в обектива, или малко по-наляво от него.
— Наистина много интересно — продума мис Марпъл. — Да, вече няколко души ми описаха изражението й. Застинало изражение. Така е, думата е много точна. Обречен поглед. Всъщност, не съм съвсем сигурна в това. Погледът й говори по-скоро за парализа на чувствата, отколкото за осъзнаването на предстоящата гибел. Не си ли съгласен? Не бих казала, че погледът й изразява страх, макар че и това не е невъзможно. И страхът може да те парализира. Според мен обаче, тогава не е изпитала страх. По-скоро е изпитала шок. Дърмът, милото ми момче, искам да ми кажеш, стига да си си записал някъде, какво точно е казала Хедър Бедкок на Марина Грег в този момент. Най-общата информация я имам, но ми се иска, ако е възможно това да се разбере, да узная какви са били точните й думи. Предполагам, че вече си ги чул от различни хора.
Дърмът й кимна утвърдително.
— Разбрах те. Чакай да погледна. Значи, говорих с твоята приятелка, мисис Бантри, после с Джейсън Ръд и накрая, ако не се лъжа, с Артър Бедкок. Информацията, както ти се изрази, е една и съща, но вариациите й бяха различни.
— Естествено. Тъкмо вариациите обаче ме интересуват. Струва ми се, че това би могло да ни бъде от полза.
— Не виждам с какво — усъмни се Дърмът, — макар че ти може би по-добре знаеш. Приятелката ти, мисис Бантри, определено бе най-конкретна. Каза… чакай по-добре да си видя бележките.
Извади малък бележник от джоба си и го прелисти, за да освежи паметта си.
— Буквално няма да мога да ти цитирам, но с доста голяма точност — да. Значи, мисис Бедкок е била в много добро настроение и много доволна от себе си. Така, казала е нещо от този род: „Нямате си представа какво удоволствие е за мен пак да ви срещна. Едва ли ще си спомните, обаче преди години на Бермудските острови бях болна на легло с шарка, и въпреки това станах и отидох да ви видя и вие ми дадохте автограф. Това бе един от най-щастливите дни в живота ми, ден, който никога няма да забравя.“
— Така… — рече мис Марпъл. — Значи, споменала е мястото, но не и деня, нали тъй?
— Да.
— А Ръд какво ти каза?
— Джейсън Ръд ли? Той ми разправи, че мисис Бедкок била казала на жена му, че преди време, макар и болна от грип, отишла да види Марина и взела автограф от нея. Разказа ми това, което бях чул и от твоята приятелка, само че по-накратко.
— Той спомена ли ти дата и място?
— Не. Мисля, че не. Май каза, че това било станало преди десетина-дванадесет години.
— Така. А мистър Бедкок?
— Мистър Бедкок ми каза, че Хедър била крайно възбудена от срещата с Марина Грег, разказала й, че била нейна стара почитателка и че още като младо момиче, макар и болна, се вдигнала от леглото, само и само за да вземе автограф от нея. Не влезе в повече подробности, тъй като това явно е станало в дните, преди да се ожени за бъдещата си съпруга. Пък и останах с чувството, че тази случка не го беше впечатлила кой знае колко.
— Да… — продума мис Марпъл. — Да… Виждам…
— Какво виждаш? — попита Крадък.
— Виждам по-малко от това, което ми се иска да видя — призна си честно мис Марпъл. — Ох, де да знаех само защо е заляла новата си рокля…
— Кой? Мисис Бедкок ли?
— Да. Много странна ми се вижда тази работа. Съвсем необяснима. Освен ако… Боже мой, как може да съм толкова глупава!