Вратата се отвори и мис Найт запали осветлението в движение.
— Малко светлинка ще ни дойде добре — рече тя с бодър глас.
— Да, права си — отвърна мис Марпъл. — Точно от това се нуждаехме, от малко светлинка, и ето че дойде.
Разговорът определено отиваше към приключване и Крадък се изправи.
— Остава да ми кажеш само едно нещо — попита той на тръгване. — Да ми кажеш точно кой спомен от твоята младост те вълнува сега.
— Всички се шегуват с мен на тази тема — отвърна мис Марпъл. — Ако искаш да знаеш, сетих се за камериерката на семейство Лористън.
— За камериерката на семейство Лористън? — Крадък не скри недоумението си.
— На нея й се налагаше да записва съдържанието на телефонните послания до работодателите й, но това й се удаваше доста трудно. Обикновено схващаше общия смисъл на посланията, ако ме разбираш добре, но често пъти ги записваше по такъв начин, че се получаваше пълна глупост. Предполагам, че това се дължеше на лошия й правопис. В края на краищата се стигаше до много конфузни положения. Спомням си едно от тях. Обадил се някой си мистър Бъроус, ако не се лъжа, и съобщил, че бил разговарял с мистър Елвстоун за съборената ограда, но онзи му рекъл, че не било негова работа да оправя оградата. Оградата била извън имота и той казал, че иска потвърждение дали това е точно така, за да разбере дали може да му се търси отговорност и да знае какво точно да каже на адвокатите си. Както виждаш, доста заплетено послание. От тези, които по-скоро те объркват.
— Щом говориш за камериерки — каза усмихнато ме Найт, — това трябва да се е случило много отдавна. Не мога да си спомня кога за последен път съм чула да се говори за камериерки.
— Това наистина се случи преди много години — съгласи се мис Марпъл, — но и тогава човешката природа си бе същата, каквато и днес. О, Божичко — сети се изведнъж тя, — слава Богу, че това момиче е на безопасно място в Борнмът.
— За кое момиче говориш? — попита Дърмът.
— За онова момиче, дето се занимава с шев и онзи ден отишло да разговаря с Джузепе. Гладис май се казваше, не си спомням фамилното й име.
— Да не би да е Гладис Диксън?
— Да, точно така. Диксън се казваше.
— И казваш, че е в Борнмът? Откъде знаеш?
— Знам — каза мис Марпъл, — защото аз я изпратих там.
— Какво? — Дърмът я погледна. — Ти? Защо?
— Извиках я — поясни мис Марпъл. — Дадох и пари и й казах да замине някъде в отпуск и да не съобщава адреса си на домашните.
— Защо, за Бога, ти е трябвало да правиш това?
— Защото не исках да я убият, естествено — каза мис Марпъл и спокойно се усмихна.
Двадесет и втора глава
— Такова мило писмо получих от лейди Конуей — съобщи мис Найт, когато донесе таблата със закуската на мис Марпъл на сутринта, два дни след посещението на Крадък. — Нали си спомняш, че съм ти говорила за нея? Само дето понякога — мис Найт се почука по челото — издишва ей тук. И паметта й хич я няма. Не можела да разпознава роднините си и когато дойдат при нея, казва им да се махат.
— Може би това се дължи не на загуба на паметта — каза мис Марпъл, — а на нежелание да ги види.
— Хайде пък сега — възрази мис Найт, — редно ли е да я подозираме в такива неща? Ще прекара зимата в хотел „Белгрейв“ в Ландидно. Много красив хотел. С прекрасен парк и хубава остъклена тераса. Моли ме да отида при нея и да й правя компания — мис Найт въздъхна.
Мис Марпъл приседна в леглото си.
— Но, моля те — каза тя. — Щом те кани, щом се нуждае от тебе и ти се иска да отидеш…?
— Не, не, и дума да не става — възкликна мис Найт. — Най-малко това нещо съм имала предвид. А и какво ще каже мистър Реймънд Уест? Той ми беше обяснил, че работата ми тук може да стане постоянна. А и на мен никога не би ми минало през ума да бягам от задълженията си. Аз ти споменах това ей така, между другото, така че не се тревожи, мила — мис Найт потупа мис Марпъл по рамото. — Нас никой няма да ни изостави, нали? Нас ще ни гледат и ще се грижат за нас, и винаги ще ни е добре.
След тези думи излезе от стаята. Мис Марпъл с решителност в погледа дори не докосна храната. Вдигна слушалката на телефонния апарат и решително набра един номер.
— Доктор Хейдък?
— На телефона.