— Боже мой, наистина ли? — попита мис Марпъл. — Всъщност там толкова много улици се казват „Клоуз“. Мога ли да поговоря с мистър Ръд?
— Как да ви кажа, доста е трудно. Той е по начало много зает човек, а тази сутрин наистина няма никакво свободно време и не върви да бъде обезпокояван.
— Да, да, знам, че той е много зает човек. Затова, когато тръгнах насам, вече се бях подготвила за необходимостта да почакам.
— Бих предложил да споделите с мен това, което имате да му казвате. Видите ли, мистър Ръд по начало ме е натоварил с тази задача. Всеки, който желае да го види, трябва да говори първо с мен.
— Боя се — отклони предложението мис Марпъл, — че е наложително да говоря лично с мистър Ръд.
Устрои се още по-удобно в широкото дъбово кресло.
Хейли Престън се поколеба, понечи да каже нещо, но размисли и се насочи към стълбището.
След малко се върна в компанията на един едър мъж в спортен костюм.
— Това е доктор Гилкрист. А това е мис…
— Мис Марпъл.
— Значи вие сте мис Марпъл? — възкликна доктор Гилкрист и я изгледа с неприкрит интерес.
Хейли Престън побърза да се измъкне.
— Чувал съм за вас — поясни доктор Гилкрист. — За вас ми е говорил доктор Хейдък.
— Доктор Хейдък е мой много стар приятел.
— Да, знам. Значи, желаете да говорите с мистър Ръд? По какъв повод?
— Необходимо е да разговарям лично с него — каза мис Марпъл.
Доктор Гилкрист се опита да оцени решителността й с поглед.
— Значи, решила сте да стоите тук, докато го видите, така ли?
— Точно така.
— Май наистина сте способна да го направите — поклати глава доктор Гилкрист. — В такъв случай ще ви съобщя, че има съвсем основателна причина да не можете да видите мистър Ръд. През нощта жена му почина, докато спеше.
— Починала е! — възкликна мис Марпъл. — Как е станало това?
— Поела е свръхдоза приспивателно. Смятаме да изчакаме няколко часа, преди да съобщим тази новина на пресата. Поради тази причина бих ви помолил засега да не споделяте с никого това, което ви казах.
— Естествено. Нещастен случай ли беше?
— Категорично съм на това мнение — каза Гилкрист.
— Обаче би могло да бъде и самоубийство.
— Да. Но едва ли е така.
— Или някой може би й е сипал това приспивателно?
Гилкрист сви рамене.
— Това е вече една съвсем хипотетична възможност — усъмни се той. — А и би било съвсем невъзможно да се докаже — добави с увереност.
— Разбирам — каза мис Марпъл и си пое дълбоко дъх. — Съжалявам, но сега е необходимо повече от всякога да поговоря с мистър Ръд.
Гилкрист я погледна.
— Почакайте, ако обичате — кимна той.
Двадесет и трета глава
Джейсън Ръд погледна въпросително доктор Гилкрист.
— Търси ви една стара дама — съобщи докторът. — Изглежда поне на сто години. Иска да разговаря с вас. Не приема никакви обяснения за отказ и казва, че ако трябва, ще чака целия следобед. Имам чувството, че е способна да прекара и нощта тук. Твърди, че трябва непременно да разговаря с вас. На ваше място бих я приел.
Джейсън Ръд не стана от мястото си. Лицето му бе бледо и напрегнато.
— Да не е смахната?
— Не. Ни най-малко.
— Не виждам защо… Всъщност, нека заповяда. Сякаш вече нещо има значение.
Гилкрист кимна, излезе от стаята и извика Хейли Престън.
— Мистър Ръд се съгласи да ви отдели няколко минути, мис Марпъл — съобщи Хейли, който отново се появи при старата дама.
— Благодаря ви. Това е много любезно от негова страна — мис Марпъл се изправи. — Отдавна ли работите при мистър Ръд?
— Да. От около две години и половина. Отговарям най-вече за връзките с обществеността.
— Да… — мис Марпъл го огледа замислено. — Много ми напомняте един мой познат. Казваше се Джерълд Френч.
— Така ли? И с каква работа се занимаваше Джерълд френч?
— Кажи-речи, с никаква — отговори мис Марпъл, — но затова пък говореше много красиво. Имаше нещастно минало — въздъхна мис Марпъл.
— Я виж ти — възкликна Хейли Престън. Пролича му, че бе изпитал леко неудобство от думите й. — И що за минало е било?
— Няма да ви кажа — отвърна мис Марпъл. — Той не обичаше да се говори за миналото му.