Джейсън Ръд стана от бюрото си и погледна не без изненада дребничката възрастна дама, която се отправи към него.
— Искала сте да ме видите? С какво мога да ви бъда полезен?
— Искам да ви изкажа своите съболезнования за смъртта на съпругата ви. Знам, че скръбта ви е огромна. Ще ми се да повярвате, че не бих си позволила да нарушавам уединението ви в такъв миг, дори и за да ви изкажа съчувствие, ако това не беше крайно необходимо. Някои неща обаче трябва да се изяснят, за да не пострада един невинен човек.
— Невинен човек? Не ви разбирам.
— Имам предвид Артър Бедкок — обясни мис Марпъл. — Той сега е задържан в полицията за разпит.
— Да не би да го разпитват във връзка със смъртта на жена ми? Та това е нелепо, съвсем нелепо. Та той въобще не е идвал тук. Дори не я познаваше.
— Според мен я е познавал — каза мис Марпъл — Преди време е бил женен за нея.
— Кой? Артър Бедкок? Той нали беше съпругът на Хедър Бедкок? Да не би — гласът му стана подчертано доброжелателен и любезен — да правите някаква малка грешка?
— Бил е женен и за двете — каза мис Марпъл. — Бил е женен за съпругата ви, когато е била още много млада. Още преди да започне да се занимава с кино.
Джейсън поклати глава.
— Първият съпруг на жена ми е бил един човек на име Алфред Бидъл. Занимавал се е с търговия с недвижимост. Не са си подхождали и не след дълго са се разделили.
— Същият този Бидъл след време се е преименувал на Бедкок — каза мис Марпъл. — И сега пак работи във фирма за търговия с недвижимости. Странно е как някои хора никога не искат да сменят професията си и се занимават все с едно и също нещо. Предполагам, именно това е станало причина Марина Грег да стигне до извода, че този човек не й подхожда. Не му е било по силите да бъде на нейната висота.
— Това, което ми казвате, е много изненадващо.
— Уверявам ви, че не фантазирам и нищо не си измислям. Това, което ви казвам, е самата истина. Такива неща в едно село бързо стават достояние на всички. Естествено, отнема им повече време, докато стигнат до Госингтън Хол.
— Добре… — Джейсън Ръд сякаш не бе съвсем уверен как трябваше да реагира. — С какво мога да ви бъда полезен, мис Марпъл?
— Ако не възразявате, бих желала да застана на това място на стълбищната площадка, където вие и съпругата ви сте посрещали гостите в деня на партито.
Той я погледна с известно подозрение. Да не би да беше просто една поредна търсачка на сензации? Лицето на мис Марпъл обаче имаше сериозно и спокойно изражение.
— Разбира се, щом желаете. Елате с мен.
Отведе я до стълбищната площадка.
— Доста неща са променени в този дом от времето на семейство Бантри — отбеляза мис Марпъл. — Така, сега нека да видим. Масичките навярно са били разположени тук. А вие със съпругата си навярно сте били застанали…
— Жена ми бе застанала тук — посочи Джейсън. — Гостите се изкачваха по стълбището, тя се ръкуваше с тях и след това ги поемах аз.
— Значи, била е застанала тук — повтори мис Марпъл.
Застана на точното място, където преди това бе стояла Марина Грег. Застина неподвижно. Джейсън Ръд я наблюдаваше. Поведението й му се стори озадачаващо, но същевременно интересно. Тя повдигна леко дясната си ръка, сякаш се опитваше да потисне треперене, и насочи поглед към стълбището, като че ли се опитваше да види изкачващи се по него хора. След това погледна право пред себе си. На височината на средата на стълбището се намираше огромна картина, копие на творбата на стар италиански майстор. От двете й страни имаше тесни дълги прозорци. Единият гледаше към градината, а другият — към конюшнята. Мис Марпъл обаче не им обърна внимание. Погледът й бе насочен към самата картина.
— Разбира се, че първите наблюдения са най-точни — промълви тя. — Мисис Бантри ми каза, че жена ви се била втренчила в картината със „застинал“ поглед, както тя се изрази.
Мис Марпъл продължи да оглежда разкошните синьо-червени одеяния на Мадоната. Мадона, отметнала леко глава назад и усмихваща се на Младенеца, който държеше в ръцете си.
— Това е Усмихващата се Мадона на Джакомо Белини — продължи мис Марпъл. — Религиозна картина, но в същото време и изображение на една щастлива майка и детето й, нали, мистър Ръд?
— Съгласен съм с вас.
— Сега вече разбирам — въздъхна мис Марпъл. — Сега вече ми е ясно всичко. Цялата работа се оказа твърде проста, не сте ли съгласен?