— В какъв смисъл проста?
— Струва ми се, че ви е ясно — каза мис Марпъл.
Чу се звънеца на входната врата.
— Не съм сигурен дали ви разбирам — отвърна Джейсън Ръд и отправи поглед надолу. Чуха се гласове.
— Този глас ми е познат — обади се мис Марпъл. — Това не е ли инспектор Крадък?
— Да, изглежда е той.
— Значи и той иска да ви види. Имате ли нещо против да се присъедини към нас?
— Що се отнася до мен, нямам нищо против. А дали той ще се съгласи…
— Според мен няма да възрази — каза мис Марпъл. — Още повече, че според мен вече няма защо да се губи повече време. Стигнахме до момента, когато трябва да разберем как точно е станало всичко.
— Струва ми се, казахте, че работата е проста — рече Джейсън Ръд.
— Наистина е проста — потвърди мис Марпъл. — Толкова проста, че направо се набива в очи.
Умореният иконом се появи на стълбището.
— Пристигна инспектор Крадък, сър — съобщи той.
— Кажи му да заповяда тук, ако обичаш — нареди Джейсън Ръд.
Икономът отново изчезна и след малко на стълбището се появи Дърмът Крадък.
— Това ти ли си? — обърна се Крадък изненадано към мис Марпъл. — Как се оказа тук?
— Дойдох с Инч — отвърна мис Марпъл, като отново предизвика всеобщо недоумение с този отговор.
Застаналият малко зад нея Джейсън Ръд озадачено се почеса по челото. Дърмът Крадък поклати глава.
— Тъкмо бях започнала да обяснявам на мистър Ръд — започна мис Марпъл. — Впрочем, икономът излезе ли?
Дърмът Крадък хвърли поглед надолу по стълбите.
— Да — отговори той. — Не може да ни чуе. Сержант Тидлър ще се погрижи за това.
— В такъв случай, всичко е наред — успокои се мис Марпъл. — Разбира се, бихме могли да проведем разговора си в някоя от стаите, но според мен е по-добре да протече тук. Тук сме на самото място, където всичко се е случило, и затова ще бъде много по-лесно да се обясни.
— Ако съм разбрал добре, говорите за деня на партито — уточни Джейсън Ръд. — Денят, в който Хедър Бедкок беше отровена.
— Да — потвърди мис Марпъл. — Това, което искам да кажа, е, че нещата са много лесни за разбиране, стига да ги погледнеш от правилния ъгъл. В началото трябва да се спрем на характера на Хедър Бедкок. При характер като нейния неминуемо някой ден щеше да й се случи нещо от този род.
— Не ви разбирам — обади се Джейсън Ръд. — Въобще нищо не разбирам.
— Прав сте, трябва да направя някои пояснения. Видите ли, когато моята приятелка мисис Бантри, която в онзи ден е била у вас, ми описа случилото се, тя ми цитира стихове от една поема, която много обичах в младостта си. Поемата на лорд Тенисън „Дамата от Шалот“. — Мис Марпъл продължи на малко по-висок глас:
— Това е видяла мис Бантри или поне това си е помислила, че е видяла. Може би не ми цитира стиховете съвсем точно. Не съм сигурна дали вместо „проклятие“ не каза „прокоба“ или „гибел“. Впрочем, някоя от тези думи може би би била по-уместна при създалите се обстоятелства. Видяла как жена ви разговаря с Хедър Бедкок. Чула какво Хедър разправяла на жена ви и ми описа изражението на обреченост, появило се върху нейното лице.
— За това не сме ли разговаряли вече няколко пъти? — рече Джейсън Ръд.
— Необходимо е да го споменем още веднъж — настоя мис Марпъл. — Именно така ми беше описано изражението на лицето на жена ви и при това погледът й бил отправен не към Хедър, а към една картина. Картина, на която е била изобразена смееща се щастлива майка, която държи щастливото си дете в ръце. Всъщност проклятието, изписано на лицето на Марина Грег, е било надвиснало не над нея. Стоварило се е върху главата на Хедър. Хедър е била обречена още в момента, когато е започнала да говори и да описва със самодоволство нещо, което се е случило преди години.
— Би ли могла да поясниш какво искаш да кажеш? — попита Дърмът Крадък. Мис Марпъл го погледна.
— Естествено. Има нещо, което ти не знаеш. Не би могъл да го знаеш, след като никой не ти е казал какво точно е говорила Хедър Бедкок.
— Как да не са ми казали — възрази Дърмът. — Чух го и то от устата на няколко души.
— Така е — съгласи се мис Марпъл, — но ти не го знаеш, защото Хедър не ти го е казала лично на теб.