— Това ме накара да си спомня за камериерката, за която ти бях говорила — обърна се тя към Дърмът. — Видите ли, беше ми известно единствено казаното от Гладис Диксън на Чери, а именно, как разлятата течност направила на нищо роклята на Хедър Бедкок. Това, което й се видяло странно, казала Гладис на Чери, е, че била почти сигурна, че тя го била направила нарочно. Когато обаче е казала „тя“ Гладис е имала предвид не Хедър Бедкок, а Марина Грег. Гладис точно така се изразила „тя го направи нарочно“. Блъснала е ръката на Хедър. Неслучайно, а умишлено. Знаем, че е била в непосредствена близост до Хедър, защото била залята не само роклята на Хедър, но и нейната собствена рокля, преди тя да натрапи своя коктейл на Хедър. Наистина — продължи мис Марпъл замислено, — убийството е било почти съвършено, тъй като е било извършено импулсивно, а не вследствие на обмисляне и планиране. Пожелала е Хедър Бедкок да умре и след няколко минути Хедър наистина е била мъртва. По всяка вероятност не е осъзнала веднага сериозността на това, което е сторила. Сетне обаче си е дала сметка за нея. Била е уплашена, страшно уплашена. Страхувала се е, че някой може би е видял как налива успокоителното в собствената си чаша, че някой е забелязал как е блъснала умишлено Хедър по лакътя, че някой би могъл да я обвини, че нарочно е отровила Хедър. Решила е, че от това положение може да открие един-единствен изход — да твърди, че опитът за убийство е бил насочен срещу нея, че именно тя е била набелязана за жертва. Опитала се да заблуди първо лекаря си. Отказала да му разреши да каже това на мъжа й, защото според мен е знаела, че мъжът й няма да повярва в това. След това е сторила фантастични неща. Писала е заплашителни писма до самата себе си и уредила те да бъдат откривани в необичайни места и в необичайни моменти. Един ден сипала отрова в собственото си кафе в киностудиото. Направила е неща, които са могли да бъдат разобличени с лекота, стига човек да е знаел как да подходи към тях от правилната посока. Били са забелязани обаче само от един-единствен човек.
Мис Марпъл отправи поглед към Джейсън Ръд.
— Това е само ваша теория — каза Джейсън Ръд.
— Може да се изразите и така, мистър Ръд, щом желаете, но чудесно знаете, че това е самата истина. Вие сте знаел това още от самото начало. Знаел сте, защото сте чул споменаването на рубеолата. Знаел сте и сте решил на всяка цена да защитите Марина. Не сте си дали обаче сметка от колко много неща е трябвало да я защитите. Не сте разбрал, че е ставало дума не само за потулването на една смърт, смъртта на една жена, за която сте могъл да кажете с пълно основание, че сама си е била виновна. Последвали са обаче и други нещастия. Смъртта на Джузепе. Изнудвач, не ще и дума, но все пак човешко същество. Смъртта на Ела Зелински, към която, предполагам, сте хранил добри чувства. Горял сте от желание да защитите Марина и да я предпазите от извършването на повече злодеяния. Искал сте просто да я отведете оттук, в някое безопасно място. Опитвал сте се да я държите под наблюдение през цялото време, да се убедите, че нищо лошо повече няма да се случи.
Мис Марпъл спря, доближи се до Джейсън Ръд и съчувствено го докосна по ръката.
— Съчувствам ви. Искрено ви съчувствам. Разбирам страданията, през които сте преминал. Много я обичахте, нали?
Джейсън Ръд леко се отмести.
— Това, струва ми се, беше общоизвестно.
— Тя бе такова прекрасно създание — продължи с топлота в гласа мис Марпъл. — Бе толкова талантлива. Могла е силно да обича и мрази, но й е липсвала вътрешна устойчивост. Много е тъжно наистина да се родиш без такава устойчивост. Никога не й е било по силите да се откъсне от миналото, а бъдещето го е виждала не такова, каквото наистина се е очертавало, а каквото й се е щяло да бъде. Беше велика актриса и красива, и много нещастна жена. Как прекрасно игра ролята на Мери, Шотландската кралица! Никога няма да я забравя.