— Не се оплаквам — усмихна се Брус. — Още десет години и ще получа инфаркт и ще оставя Сюзан с няколко милиона долара.
Мърсър се засмя.
— Както винаги си оптимист. Как е Сюзан?
— Благодаря, добре. Децата ходят на училище и тя има много време да набира средства за приюти за бездомните животни в града.
— Колко станаха вашите?
— Три кучета и шест котки и всеки месец носи още. Имам чувството, че съм Ной — отговори Брус и започна да се качва по стълбите. — Между другото, поздравления. Прочетох в списание „Таим“ статия как си намерил онази диамантена мина в Еритрея. Не мога да ти опиша колко се зарадвах, когато отговори на обаждането ми, защото не знаех дали си се прибрал.
— Наскоро се върнах от Африка. Починах си малко и след това подписах договор да преподавам спасяване на мини в Западна Пенсилвания. Там получих съобщението ти.
— Кой се обади на домашния ти телефон? Стори ми се голям чудак.
— Хари Уайт, сприхав стар негодник, който пази дома ми, когато пътувам. — Не беше необходимо Мърсър да добавя колко много означава Хари за него, защото обичта се почувства в гласа му. — Приятели сме, откакто се преместих в Арлингтън. Скоро навърши осемдесет години и макар че пуши и пие сякаш утре ще настъпи Денят на Страшния съд, ще надживее всички ни.
На втория етаж имаше голяма трапезария с осем маси, наредени за обяд, тапицирани столове и камина. Там седяха неколцина възрастни мъже и дремеха или четяха вестници. Брус продължи по тесен коридор. На стените бяха окачени оръжия — големи мускети, мечове от средновековна Европа и Азия, копия от Африка и островите в Южните морета и тръби за стрели от Южна Америка и Австралия.
Двамата се приближиха до затворената врата на кабинета на заместник административния директор.
— Пристигнахме — каза Брус.
Кабинетът беше малък и пълен с книги и предмети на изкуството. Единственият прозорец зад бюрото гледаше към отдушника между клуба и съседната сграда. Мърсър забеляза, че на прозореца има алармена система, и вече бе видял пет работещи камери.
— Мислех първо да побъбрим насаме — каза Брус, — макар че не знам точно какъв е протоколът. Ти си първият поканен в дружеството, откакто бе намерен „Титаник“.
Брус се настани на едно от канапетата пред бюрото и покани Мърсър да седне на другото. Чарлс взе брой на тримесечното списание на Топографското дружество от купчината на бюрото и му го подаде.
— Това ще излезе следващата седмица. Реших, че ще искаш да го прочетеш предварително.
Смятано за едно от най-хубавите списания в света, „Топограф“ бе печелило всякакви възможни награди. Снимките бяха професионални и повечето статии бяха написани от автори и журналисти, номинирани за „Пу-лицър“. Читателската аудитория не беше толкова голяма, колкото на „Нешънъл Джиографик“, но привържениците му фанатично колекционираха всеки брой. Тъй като Топографското дружество беше основано петнайсет години преди „Нешънъл Джиографик“, някои от първите броеве се продаваха за десетки хиляди долари на търгове.
— Не разбирам много от издателска дейност, но не мога да си представя как печелиш пари с това нещо — каза Мърсър и остави двестастраничното луксозно издание.
— Подозирам, че губим хиляди с всеки брой. Абонаментът и разпространението едва покриват разходите за отпечатването. Но парите не са важни. Трябва да ти обясня как действа дружеството. Тук има три вида хора — истински изследователи като теб, поканени да станат членове, такива като мен, които само можем да желаем да бъдем истински изследователи, и накрая богаташите, които плащат на други да им вършат изследователската работа. Те финансират експедициите, издаването на списанието и документалните видеофилми. Забеляза ли в трапезарията господина с кафевия костюм?
Мърсър кимна.
— Името му е Джон Хериман. В началото на седемдесетте години на двайсети век той изобрети малко устройство за автомобили, нещо за контрол върху замърсяването на околната среда. Устройството едва наскоро бе заменено с по-ново и по-хубаво. Допреди пет години Хериман получаваше хонорари за всяка кола, продадена в тази страна. — Чарлс забеляза изпълненото със страхопочитание изражение на Мърсър. — Той е един от общо осемте милиардери в управителния съвет. Ето защо казах, че парите не са важни. Преди няколко години един от членовете плати пет милиона долара на руското правителство, за да използва подводницата им „Мир“ и да се спусне до стария си кораб „Йорктаун“, потънал по време на битката в Мидуей. Топографското дружество е създадено с много усилия и любов. Разбира се, ние плащаме на персонал да поддържа колекциите ни, да издава списанието и така нататък, но действителните членове са обединени от интереса към изследванията и имаме пари и влияние, за да ги осъществяваме.