— Поради максимума на слънчевата активност телефонните обаждания са прекъснати. Ако случаят е спешен, моля, елате в кабинетите на домакина на кораба, които се намират на входната палуба и на двата корпуса. Извиняваме се за неудобството.
— Комуникациите с външния свят са прекъснати. Твърдят, че това е заради максимума на слънчевата активност, но се обзалагам, че Гюнтер Рат вече е тук и е изолирал кораба от външния свят.
— И аз бих направил същото на негово място — каза Айра. — На кого искаш да се обадиш?
— На Дик Хена, шефа на ФБР. Приятели сме от години.
— Сериозно?
— Дълга история. — Мърсър позвъни в кабинета на домакина и поиска да го свържат с каютата на Анатолий Ватутин. След минута операторът каза, че никой не отговаря. — Бихте ли ми казали номера на каютата му? Трябва да го намеря. Важно е.
— Съжалявам, господине. Не ни е позволено да съобщаваме номерата на каютите. Такава е политиката на компанията.
Мърсър затвори.
— По дяволите! Не искат да ми кажат номера на каютата на Ватутин. — Мърсър се приближи до дрешника и отвори вратата. Вътре имаше три оранжеви мантии на будистки монаси и дървени сандали. Идеята, която му хрумна, беше отчаяна. Той извика на Аника, която беше в банята: — Има ли там ножчета за бръснене?
— Да.
Той щракна джобното си ножче.
— Нали не мислиш това, което си мисля, че мислиш?
— Познаваш ли монаси с коси, Айра? Пък и какво ти пука? И без това си плешив.
— Какво правиш? — попита Марти.
— Не можем да останем тук, защото монасите ще се върнат, а и както ти каза, не можем да се разхождаме из кораба, облечени като бежанци. Затова някои от нас ще станат будисти. Единият от мъжете ще се крие заедно с жените в гаража за лодки.
— Аз ще остана с тях — побърза да заяви Марти и после се опита да разсее напрежението, което излишно бе създал. — На моята възраст не мога да рискувам да обръсна главата си. Косата ми може да не поникне отново.
— Добре. — Мърсър започна да реже косата си с джобното ножче. — Ако си готов да го направиш, Ервин, ти си следващият.
— Да. Нищо няма да ми стане. — Пул докосна ивиците коса от двете страни на главата си. — И аз като Айра няма да загубя много.
Двайсет минути по-късно Ласко, Мърсър и Ервин Пул облякоха мантиите върху дрехите си, навиха крачолите на панталоните си и обуха сандалите. Главите и на тримата бяха избръснати и блестяха.
— Приличам на оранжева кегла — каза Мърсър, докато гледаше отражението си в огледалото в банята.
— Аз пък мисля, че изглеждаш добре — възрази Аника. Айра потърка голия череп на Мърсър.
— Ако бях френолог, щях да кажа, че обичаш опасностите и алкохола, имаш нечестиви мисли за селскостопанските животни и вероятно се напикаваш в леглото.
— Не забравяй, че моята коса ще поникне отново — усмихна се Мърсър.
— Предавам се.
Мърсър отиде в малкия кабинет в гаража, даде шмайзера на Марти и запази за себе си маузера.
— Не го използвай, освен ако не е абсолютно наложително. Ако хванат някого от вас, Рат няма да го екзекутира, докато не залови всички ни. Ще го заключи някъде и ние ще го намерим.
— Ясно. — Бишоп взе оръжието. — Съжалявам за онова, което казах. Просто съм…
— Не се притеснявай. И аз се страхувам. Щом се свържем с Ватутин, ще бъдем в безопасност в каютата му, докато измислим какво да правим по-нататък.
— Преди да тръгнете, искам да ви предложа нещо. — Аника взе тубичка от лавицата в банята. — Лосион за по-тъмен слънчев загар с бронз. Ще направи кожата ви леко смугла и ще приличате повече на… тибетци.
Те намазаха ръцете, лицата и главите си.
— Би трябвало да се върнем след половин час.
— Корабът е огромен. Как ще намерите Ватутин толкова бързо?
— Часът е почти дванайсет — отговори Мърсър. — По традиция по време на дългите пътувания има среднощен бюфет. Къде другаде би могъл да отиде? Дори ще донесем храна.
Тримата мъже излязоха от гаража за лодки и тръгнаха по коридора. Когато стигнаха до асансьора, двама свещеници, които разговаряха на френски, огледаха дрехите им и се вторачиха за миг в превръзката на Ервин, но това бе цялото им внимание към фалшивите монаси. Мърсър, Айра и Ервин се спогледаха облекчено. Без да разговарят, те се качиха на седмия етаж и тръгнаха след свещениците. Подслушвайки разговора им, Мърсър разбра, че отиват към бюфета в главната трапезария. Той вървеше бавно, на известно разстояние от французите.