Мърсър мина през вратата на аварийното стълбище и хукна надолу. Прескачайки по две стъпала наведнъж, той спря след три етажа, защото му се стори, че над него се отвори врата. Затаи дъх, но не чу нищо заради пулсирането на кръвта в ушите си, и продължи надолу. Един етаж над крайната цел на пътя му се изпречи врата с надпис САМО ЗА ПЕРСОНАЛА. Той спря, ослуша се отново и после отвори незаключената врата. Зад нея нямаше луксозни килими, дискретно осветление и дървена ламперия. Там бяха помещенията за екипажа на кораба. Всичко беше боядисано в сиво.
Мърсър погледна през рамо, за да види дали някой не го е проследил. Ръкохватката на пистолета стана хлъзгава от потта му. Той беше облечен като пътник и знаеше, че не може да остане дълго в тази част на кораба, без да привлече вниманието на някого от екипажа. Но трябваше да намери пленника на Рат.
Мърсър допря гръб до стената и се промъкна толкова навътре, че вече не виждаше другия край на коридора. От двете страни имаше безброй врати и на всеки десет метра следваше друг коридор, разположен под прав ъгъл. Корабът беше лабиринт. Линолеумът беше нов и всяка стъпка личеше. Мърсър позна тежките черни петна, оставени от бойни ботуши с гумени подметки. Хората на Гюнтер Рат.
Той тръгна по следата като ловджийска хрътка, криволичейки из лабиринта, като подсъзнателно набелязваше маршрут за отстъпление. Едната от вратите се отвори и Мърсър се хвърли върху облечения в червен халат двайсет и няколко годишен мъж, който излезе оттам. Двамата се стовариха върху леглата в отсрещната страна на каютата. Младият човек извика от болка. Мърсър затвори с крак вратата.
— Моля те, не ме удряй! — каза русокосият младеж. Той беше англичанин и нежен като момиче.
Мърсър предположи, че е сервитьор.
— Няма. Какъв номер обувки носиш? Очите на младежа се разшириха.
— Какво?
— Обувки? Кой номер носиш?
— Четиридесет и пет.
— Имаш ли маратонки? Англичанинът кимна.
— Дай ми ги. Мърсър му позволи да стане и съблече монашеската си мантия. Младежът изхлипа, когато видя ръкохватката на маузера.
— Дай ми обувките, дръж си езика зад зъбите и ще те оставя на мира.
Англичанинът отвори дрешника и извади маратонките си.
— Ето, заповядай. Нали няма да ми причиниш болка?
— Обещавам. А сега се обърни и сложи ръце зад гърба си. — Мърсър грабна вратовръзка от дрешника и завърза ръцете му за металната рамка на леглото, а после намери чорапи и ги напъха в устата му.
Младият сервитьор постепенно се успокои и започна да диша равномерно. Мърсър обу маратонките и остана доволен, като видя, че са му по мярка.
— Когато съквартирантът ти те развърже и отидеш при охраната, може би ще измислиш по-хубава история от тази за обезумял терорист, който краде обувки.
Младежът измънка нещо неразбираемо и Мърсър се засмя.
— Не се тревожи, хлапе. Ако искаш, вярвай, но маратонките ти може да спасят всички на този кораб.
Излезе в коридора и отново тръгна по следата. Размазаната диря водеше към херметически затворена врата с надпис САМО ЗА ИНЖЕНЕРИТЕ ОТ ПЕРСОНАЛА. Подът вибрираше от мощността на моторите на кораба. Мърсър реши, че е отишъл достатъчно далеч. Мотаенето там долу беше загуба на ценно време. Реши да рискува да влезе в комуникационния център без пленника на Рат. Имаше пистолет и елементът на изненада беше на негова страна.
Той се върна, мина отново край каютата на сервитьора и не чу нищо. Продължи доволен и срещна неколцина членове на екипажа, които не бяха на работа и го погледнаха учудено, но не казаха нищо. Когато зави за пореден път, имаше време само да познае русокосата глава и в следващия миг слабините му експлодираха от болка. Мърсър падна на колене и през сълзи видя как към лицето му се приближава коляно. Не можеше да направи нищо. Главата му се удари в пода и пред очите му падна мрак.
Борейки се с непреодолимото желание да повърне, Мърсър бавно започна да идва в съзнание. Почти не усещаше тялото си, но докато сетивата му се проясняваха, болката, която чувстваше, ставаше все по-силна. Гениталиите му пулсираха. Той се съсредоточи върху по-острата болка в лицето си. В устата му имаше вкус на кръв. Отвори очи и се изплю.
— Кой си ти? — попита някой извън полезрението му.
— Един идиот.
Гласът на Мърсър хриптеше от съсирената кръв в носа му. Той се подготви за онова, което предстоеше, и издиша две струйки червеникава мъгла. Имаше чувството, че главата му е разбита. След минута осъзна къде се намира — в тясно пространство под машинното отделение, пълно с преплетени тръби — и кой бе задал въпроса — русият мъж, когото бе забелязал да разговаря с Гюнтер Рат в пещерата на Пандора.