— Обещах си, че когато те видя отново, ще те убия. — Мърсър разбра, че китките му са закачени с пластмасови белезници за тръбата над него. Другият мъж бе окован по същия начин. — Ти си шефът на Рат, нали?
— Клаус Рейдер.
И двамата бяха на колене под стоманен мост. Нямаше достатъчно място дори да се изправят. На светлината на лампите в помещението над тях подът приличаше на мозайка от светлосенки. Тръбата, за която бяха оковани излизаше от метална решетка. Мърсър започна да дърпа, докато белезниците израниха плътта му.
— Опитах това. Няма да стане — каза Рейдер и след кратка пауза добави. — Познах те от снимката ти в Топографското дружество. Ти си Филип Мърсър.
Мърсър не искаше да му достави удоволствието, че е прав. Той се бе досетил, че Рат е измамил шефа си, за да открадне последната кутия на Пандора.
— Защо те е затворил тук?
— Трябвах му, за да се качи на борда на „Императрицата“. Дойдохме с моторница от „Ньорд“. Капитанът нямаше да разреши, ако аз не бях принуден да му заповядам да ни качи.
— И когато стъпихте на кораба, Рат те е затворил тук, за да те използва при нужда? Какъв е планът му за последната кутия на Пандора?
— Щях да ги изхвърля всичките в морето — похвали се Рейдер. — Никой не трябваше да знае за това и никой не трябваше да пострада.
— Мислиш ли, че намеренията ти ме интересуват? — Мърсър не можеше да повярва, че германецът е толкова самонадеян и нагъл. — Те не струват нищо, като се има предвид колко лесно Рат е успял да обърка плановете ти. Бих искал да узная някой ден как си смятал да потулиш проекта Пандора. В момента единствената ми грижа е да спра Рат.
— Решението беше делово. — Рейдер вяло отстояваше първоначалното си оправдание. — Опитвах се да спестя на акционерите пари, за да не платят стотици милиони долари за нещо, за което никой от нас не е отговорен.
— Компанията ти е печелила от хилядите роби в онази пещера, а ти твърдиш, че не сте отговорни! — Мърсър не можеше да повярва на ушите си. — Неприятно ми е да ти го кажа, но сте виновни. За убийството няма срок на давност. Не можеш да скриеш вината на компанията само защото не си натиснал спусъка.
— Мислех, че ще ми се размине. — Гласът на Рейдер беше почти заглушен от звуците на помпите и другите машини. В помещението беше задушно и горещо.
— Никой не може да избяга от миналото си. — Мърсър потърси нещо, което да му помогне да се освободи от белезниците. — Включително компания като „Кол“. Сега ще загубите много повече пари, отколкото сте притежавали законно, а ти ще платиш с живота си.
— Ти да не мислиш, че си недосегаем? И твоят живот е изложен на опасност като моя. Никой не може да спре Рат. Той контролира кутията и мен, а това означава, че контролира всичко. Рат е непобедим.
Наоколо нямаше никакви инструменти, но тонът на Мърсър остана предизвикателен.
— Говориш така, сякаш искаш той да победи.
— Не. Знам, че ще победи. Положението е безнадеждно.
— Защото е надхитрил теб? — изсмя се подигравателно Мърсър. — Арогантността и лековерието са опасна смес. А Рат ще бъде спрян. С мен са още петима души от подводницата и имаме човек на кораба. Те ще предадат на външния свят сигнал за тревога.
— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но когато те доведоха тук, Грета Шмид говореше с друг от хората на Рат за съобщение за откраднати дрехи близо до пристана на кораба. Подозирам, че това е ваше дело. Тя отиде да разследва случая.
Вратата над тях се отвори и Мърсър чу смесица от гласове, които позна — ругатнята на Айра, тихото ридаене на Хилда и опитите на Аника да я успокои. След това се разнесе звънкият смях на Грета Шмид. Мърсър отново задърпа белезниците на ръцете си и се задъха от усилието.
Пазачът вдигна секция от моста над него и я пусна да падне на пантите си. Партньорът му държеше на прицел с автомат Мърсър и Клаус Рейдер, докато слизаше по стъпалата.
— Как са топките ти? — подигравателно попита Грета.
— Изпотени. Искаш ли да ги опиташ?
Тя гневно заби ботуша си в ръцете му и едва не счупи китките му. Мърсър стисна зъби от болка.
— Когато Гюнтер приключи работата си на мостика, ти ще бъдеш първият, който ще умре.
Пазачите заведоха хората на Мърсър в тясното пространство и ги оковаха за тръбата на разстояние един от друг, за да не могат да си помогнат да избягат. Хилда плачеше и макар да се опитваше да изглежда смел пред жените, по лицето на Марти Бишоп също се стичаха сълзи. Ервин сякаш бе изпаднал в унес. Само в очите на Айра и Аника блестяха искри. Аника дори успя да се усмихне на Мърсър, преди да стегнат белезниците на китките й. Тялото й се разтърси от болка.