— Спокойно, Мърсър — каза Айра, след като изчака Грета да приключи разговора си с един от пазачите, за да го чуе. — Обадихме се на приятеля ти Хена от ФБР по сателитния телефон. Той вече е вдигнал по тревога и американските, и исландските военновъздушни сили.
— Значи слънчевата активност е намаляла достатъчно, за да го използваме — усмихна се Мърсър. — Крайно време беше, по дяволите! Беше ми омръзнало да играя на изкупителна жертва, докато успеете да се обадите.
Грета погледна единия и после другия, изумена, че не долавя страх в гласовете им.
— Нямате сателитен телефон — каза тя. Айра й хвърли смразяващ поглед.
— Хвърлих го точно преди да ни заловите. Защо мислиш, че не оказахме съпротива? Вече сме спечелили битката. Само ти не го знаеш.
— Не е вярно. — В очите й се четеше съмнение.
— По-добре повярвай, извратена кучко — включи се Аника. — Истината ще се появи след час с дузина американски хеликоптери.
Грета се приближи до нея.
— А аз ще ти изтръгна яйчниците много преди да са дошли.
Тя изпита желание да зашлеви Аника през лицето, но после размисли и се качи на моста. Пазачът спусна решетката и външната врата се трясна.
Мърсър не виждаше къде е окован Айра, но предполагаше, че е някъде зад него.
— Значи сте намерили приятеля на Ервин и той има сателитен телефон, нали?
— Не. Излъгах. Обадихме се отново в каютата му, но той не беше там. Грета ни намери около пет секунди след като ние с Ервин се върнахме от трапезарията. Изглежда сме обрали единствените будистки монаси, които държат на вещите си. Отишли при охраната и Рат бил информиран. Грета и неколцина от момчетата му ни откриха. Като видяхме оръжията им, решихме, че е по-добре да се предадем.
— Мислехме, че поне ти си на свобода — добави Аника.
— Тръгнах да търся пленника на Рат. Онзи там в ъгъла е той. Казва се Клаус Рейдер, шефът на „Кол“.
— Дано да гори в пъкъла! — извика Айра. Вероятно защото всички бяха заедно в ръцете на Рат и все едно бяха мъртви, Мърсър най-после изгуби контрол. Не можеше да направи нищо повече. Нямаха възможност за избор, нито надежда.
Неочаквано той започна да се смее. Плътният, нехарактерен за обстоятелствата звук отекна в стоманените заграждения на машинното отделение. Смехът беше маниакален и страшен.
— Разбрах какъв е парадоксът в древната легенда за Пандора — каза той, когато овладя гласа си.
— Какъв парадокс? — попита Аника. — Тя отворила кутия, която Зевс дава на съпруга й Епиметей, и неволно пуснала на свобода всички злини на света. Но когато алчността, завистта и болестите завладели света, на дъното на кутията останала надеждата. Хубава легенда. Въпреки всичко, което може да ти се случи, винаги има надежда.
— Така е — съгласи се Мърсър, — но аз имам предвид друго. Някой запитвал ли се е защо надеждата е била там при болестите, омразата и сладострастието? Защото надеждата е пагубна като всички тях. Тя никога не е била дар от боговете, а наказание. Надеждата ти дава сили, когато имаш шанс, но когато положението е безизходно, се превръща в мъчение.
Болката, която прозвуча в гласа му, порази всички, особено Аника.
— Наистина ли си такъв циник?
Мърсър не отговори. Въпреки думите си той дърпаше с всичка сила белезниците. Имаше чувството, че очите му ще изхвръкнат. Извика от гняв, безсилие и отчаяние. И в същия миг пластмасовите белезници се отвориха и ръцете му бяха свободни.
Мърсър се вторачи в срязаните им краища, висящи на китките му. Не беше в човешките възможности да се счупят белезници, но въпреки това се беше случило. Как бе станало това? Чудо? Намесата на боговете му показваше, че не е изтълкувал правилно легендата за Пандора? Клаус Рейдер беше единственият, който видя какво се случи и се ококори от почуда.
— Как го направи?
Мърсър погледна нагоре със страхопочитание към висшата сила. И в същия миг забеляза призрачен силует с противопожарна брадвичка в ръцете, застанал на решетката над него. Човекът беше облечен в черно. Косите му бяха бели, а брадата стигаше до кръста му. Мърсър мигновено се сети кой е мъжът.
— Отец Ватутин?
— Да. — Анатолий вдигна секирата и тръгна надолу по стъпалата.
Останалите нададоха радостни викове, когато разбраха какво става. Мърсър разтри китките си.
— Не че се оплаквам, но как разбра кои сме и че сме тук?
— Когато отивах да вечерям, видях будистки монах. — Английският на Ватутин беше ужасен. — Той погледна скъпия си швейцарски часовник, какъвто никой монах не може да си позволи. Вгледах се по-внимателно и разбрах, че не е монах. Проследих го. Русокосата жена те удари и те донесоха тук. Скрих се. После доведоха още хора и видях Ервин. Изчаках пазачът на вратата да се обърне и използвах тъпия край на брадвата.