Мърсър се изправи и стисна ръката на православния свещеник.
— Нямаш представа какво си помислих, когато белезниците се счупиха.
Ватутин докосна тежкия кръст на гърдите си.
— Знам какво си помислил. Двамата започнаха да свалят белезниците на другите.
Аника се усмихна, когато Мърсър стигна до нея.
— Казах ти, че винаги има надежда. — Благодаря ти, че ми го напомни. Ватутин и Ервин дълго стояха прегърнати, след като свещеникът научи, че Игор Булгарин е мъртъв.
— Отсега нататък ще те наричам Песимиста — каза Айра на Мърсър. — Думите ти за надеждата в кутията бяха правилни. Само ми обещай, че това ще бъде последното ти печално откровение.
— Обещавам. — Мърсър взе оръжията, които Ватутин бе отнел от пазача — автоматичен пистолет „Хеклер и Кох“ и картечен пистолет МР-5 със заглушители. — А сега е време да сложим край на този кошмар.
— Някакви идеи? — попита Марти.
— Всичко зависи от хер Рейдер. — Мърсър погледна Клаус. — Готов ли си да ни помогнеш?
— Вече ти казах, че искам да унищожа кутиите. Рат смята да ги продаде.
— Има ли купувач?
— Либия.
— По дяволите! И когато всичко това свърши, ще компенсираш изцяло евреите?
— Да.
На Мърсър му бе трудно да повярва на светкавичния отговор.
— Защо си пленен?
— Защото сгреших. Мисли каквото искаш за мен, Мърсър, но аз не съм чудовище, а бизнесмен, капиталист. Ти си американец и би трябвало да разбираш. Личните ми възгледи нямат нищо общо с решението ми да скрия миналото на „Кол“. И колкото и пари да даде компанията, смятам, че жертвите на холокоста никога няма да могат да бъдат напълно обезщетени.
— Не ти вярвам, но нямам избор — изсъска Мърсър, замахна с брадвата и разсече белезниците на Рейдер. — Как се охранява корабът?
— Швейцарската гвардия отговаря за делегатите на събора, а корабът си има собствен персонал. Мисля, че са двайсетина души. Познах неколцина от тях като служители в отдела за специални проекти на Гюнтер Рат. Те и онези от базата в Гренландия са негови хора и няма да послушат мен.
— От кого взе разрешение Рат да се качи на кораба?
— От капитана. Той не ни позволяваше да се приближим до кораба, докато не чу, че аз съм на борда на моторницата от „Ньорд“. Капитанът не знае, че съм пленник на Рат. Никой не знае.
— Ще те послуша ли?
— Категорично.
— Когато се срещнем с капитана, Рат ще окаже ли съпротива или ще се опита да избяга? — попита Мърсър, разсъждавайки на глас.
— И двете възможности са неприемливи — каза Айра.
— На кораба се намират религиозните водачи от целия свят. Ако Рат отвори кутията, последиците ще са фатални. Всеки фанатик ще използва смъртта им като оправдание да започне свещена война.
— Но кой ще умре, ако позволим на Рат да избяга с кутията и не го хванем?
— Ще го хванем. — Айра Ласко се поколеба дали да добави още нещо и дръпна Мърсър настрана. — Заведи ме до работещ телефон и ти гарантирам, че Рат няма да успее да избяга.
Изведнъж на Мърсър му се изясни всичко. Гневът му приличаше на експлозия, десет пъти по-силна от коляното на Грета Шмид в слабините му.
— Ти работиш за ЦРУ, нали? Айра кимна.
— Съжалявам, Мърсър.
— Онова скапано копеле Чарлс Брус ме насади в това.
— Ти си резервният вариант за действие в случай че нещо се обърка.
— Не мога да повярвам! — Мърсър се замисли и накрая реши, че трябва да повярва. Имаше ли по-добро подкрепление за агент на научна експедиция от учен? Името му бе известно в правителствените среди, включително в ЦРУ. Във всичко имаше съвършена логика. — Мисията ти е да вземеш кутиите за нашите военни, нали?
— Ако не успея да го направя, трябва да се погрижа никой друг да не ги вземе. Лично аз бях повече от щастлив, когато ги видях да потъват в океана. Виж, наистина съжалявам. Бих ти казал, ако можех, но получих инструкции лично от директор Барнс.
— Господи! — Мърсър се бе срещал няколко пъти с директора на ЦРУ Пол Барнс и го смяташе за тъпанар. Той посегна да прокара пръсти през косата си, но докосна обръснатата си глава и това само засили гнева му. — По дяволите! Откъде знае правителството за кутиите и защо не са ги потърсили преди години?
— Не знаехме точно къде се намира пещерата. Информацията се съдържаше в документи, донесени в Щатите през четиридесетте години на XX век от германски ракетни учени. През войната те били командировани в Пенемунде с Вернер фон Браун и разработвали нацистки план да заредят самолети V-2 с парчета от метеорита и да облъчат Лондон. Учените знаели само, че фрагментите ще бъдат докарани от източния бряг на Гренландия с подводница.