Гвардейците бързо щяха да се досетят къде е отишъл. Нямаше опасност за Аника, защото я смятаха за заложница, а не за съучастник. Едва след няколко часа щяха да разберат, че тя не е участник в събора, а дотогава Мърсър щеше да е овладял положението.
Той се ориентира, слезе няколко нива по-надолу и обясни на неколцината членове на екипажа, които срещна, че се е намокрил, докато се е опитвал да потуши огъня в кухнята. След пет минути стигна до целта си и установи, че вратата е затворена. Той осъзна, че помощният персонал е получил заповед да остане в каютите си, докато положението се изясни.
Мърсър почука и след секунда младият англичанин, чиито маратонки бе взел, отвори.
— Здрасти! — ухили се Мърсър. — Помниш ли ме? Той показа картечния си пистолет и без да каже нищо, младежът го пусна да влезе. Съквартирантът му гледаше с широко отворени очи. Този път Мърсър не си направи труда да ги завърже. Той взе още един чифт маратонки, джинси, ватена блуза с надпис „Манчестър Юнайтид“ и шапка „Бенетон“ с дълга козирка, която сложи на обръснатата си глава.
— Нали ти казах, че не играя извратени игрички с този тип — обърна се англичанинът към съквартиранта си.
Мърсър излезе и хвърли оръжията си в количката за пране в коридора. Той имаше резервна електронна карта за каютата на Ватутин и можеше да мине за паникьосан пътник, ако не беше въоръжен до зъби. Ако всичко бе вървяло по плана, Гюнтер Рат трябваше вече да е на моторницата си заедно с Грета Шмид и кутията на Пандора, а Ервин Пул и Клаус Рейдер да разговарят с капитана на кораба. Мърсър беше доволен от себе си, макар че се чувстваше така, сякаш бе изгорял от слънцето. Болеше го всеки сантиметър от кожата и той знаеше, че на търтванията ще останат няколко седмици.
Качи се с асансьора в пътническото отделение и след минута сложи магнитната карта в ключалката и влезе в каютата на Ватутин. Православният свещеник и Хилда се бяха върнали от разходката си. Едрата жена се стъписа, когато видя, че Мърсър е сам.
— Wo ist Anika8?
Мърсър седна на стола и затвори очи, опитвайки се да прогони страха и напрежението си.
— Всичко е наред. Тя е при гвардейците, защото ги накарах да помислят, че съм я взел за заложница. Те не знаят, че Аника е с нас.
Хилда погледна Ватутин и руснакът преведе думите му.
— Sehr gut9 — отбеляза готвачката.
— Имахте ли неприятности?
— Нет — отговори Ватутин. — Разделихме се с Ласко след театъра и дойдохме тук преди пет минути.
На вратата се потропа само веднъж. Това беше сигналът на Айра и Мърсър отвори.
— Бога ми, беше много забавно — възкликна Ласко и се хвърли на леглото. — Но ако бях на мястото на папата, щях да се замисля за охраната си. Гвардейците дори не успяха да се доближат до мен.
Няколко минути по-късно противопожарната аларма спря. В същия миг иззвъня телефонът. Хилда вдигна слушалката и я даде на Мърсър.
— Съдейки по тишината, сигурно сте успели — каза той. — И да, и не — мрачно отговори Ервин Пул.
— Какво се случи? — Напрежението отново завладя Мърсър.
— Рейдер обясни на капитана какво става и че не сме терористи, а истинската заплаха е Гюнтер Рат. Капитанът каза, че според компютъра на кораба вратите на пристана са били отворени преди петнайсет минути. Той изпрати двама офицери да видят какво става и те докладваха, че моторницата на Рат е изчезнала. Опитахме се да изкараме Рат от каютата, която си е присвоил, но никой не отвори.
— Тогава какъв е проблемът? Струва ми се, че всичко е минало по плана. Айра може да се обади на директора на ЦРУ Барнс и да му каже да пресрещнат Рат. Победихме, Ервин. Отпусни се.
— Не сме победили, Мърсър. Спомняш ли си, когато се опита да се свържеш с приятеля си от ФБР и ни казаха, че комуникациите са прекъснати заради слънчевата активност?
— Да. Решихме, че Рат блокира изходящите сигнали.
— Не е бил той. Нито един предавател и сателитен телефон на борда на кораба не работи заради максимума на слънчевата активност. Айра не може да се обади на никого. Изолирани сме.
На трийсет мили от „Императрица на моретата“
Разговорът извън кабината на моторницата беше невъзможен, защото двата й турбодизелови двигателя работеха на пълни обороти. Морето беше по-спокойно, отколкото би могло да се очаква, затова дванайсетметровият плавателен съд се носеше с лекота по малките вълни. Гюнтер Рат подаваше тягата, а Дитер беше зад кормилото. Грета Шмид и двама от главорезите на Рат се бяха настанили на седалката зад тях.