— Ще се приближа до брега и ще тичаме към селото да намерим кола — извика Мърсър.
Преди да осъществят плана си, стрелецът изведнъж се появи от укритието си, като залиташе и се държеше за корема. Ръцете му бяха окървавени. Секунда по-късно мъжете във водата чуха изстрел от пушка и видяха облаче пушек над рибарската лодка. Неонацистът погледна към мястото, откъдето бе дошъл изстрелът. В същия миг пушката за акули на рибарите разпръсна мозъка му из целия пристан.
Мърсър не загуби нито секунда. Той увеличи почти до максимум тягата и спря пред пристана, като блъсна едната страна на моторницата на стойност поне триста хиляди долара. Айра прескочи на кея с въжето на „Акварива“ и го завърза. Рейдер слезе след него и накрая Мърсър, който държеше картечен пистолет и беретата. Подозрителните погледи на двамата исландци в рибарската лодка не се откъсваха от тримата мъже. Третият оцелял от групата бе стигнал до каменистия бряг и тръгна към пристана.
— В каютата има една жена. — Мърсър посочи към моторницата, надявайки се, че тези хора говорят английски като повечето исландци. — Тя е почти премръзнала и се нуждае от лекар, защото има рана на главата. Рибарите не казаха нищо. Старата им пушка беше насочена към него.
— Хората, които убиха приятелите ви, я хвърлиха в морето — добави Мърсър. — Трябва ни кола, за да ги преследваме. Ако не искате да ни помогнете, поне не ни пречете.
Мъжът с пушката за акули спусна дулото.
— Колко време е била във водата?
— Пет минути, може би осем.
Рибарите не знаеха нищо за престрелките и хладнокръвните убийства, но падане на човек в морето беше нещо, от което разбираха.
— Двамата убити бяха мои братовчеди — каза единият рибар, бръкна в джоба си, извади връзка ключове и ги хвърли в краката на Мърсър. — Ти познаваш убийствата. Убий ги. Аз познавам морето. Ще помогна на жената. Синьо волво пред ресторант „Всоманастофан“.
Той посочи към селото.
Мърсър не им благодари. Те не очакваха това, пък и той нямаше време. Мърсър грабна ключовете и хукна, убеден, че Айра и Клаус са след него. Нямаше да се спре пред нищо, докато не види Рат мъртъв.
Волвото беше очукано, ръждясало туктам и толкова често ремонтирано, че от първоначалната му боя почти не бе останала следа. Тапицерията вонеше на тютюн за лула и беше изпокъсана. Двигателят се задави и лостът изскърца, когато Мърсър включи на скорост. Картечният пистолет „Хеклер и Кох“ беше на коленете му. Стъклото от страната на Айра отказа да се смъкне, затова той го счупи с дръжката на пистолета.
Пътят следваше релефа на вулканичния терен. Когато скоростта наближи сто километра в час, износените гуми и хлъзгавият от мъглата асфалт се опитваха да ги изхвърлят в канавките край всеки завой. Мърсър изпита желание да е в ягуара си. Щяха да се движат със сто и петдесет километра в час, без дори гумите да свирят. Но той продължи да насилва старото волво, взимайки завоите с бързи докосвания на спирачките и педала за газта. Ръката му местеше лоста, без да жали скоростната кутия.
В далечината се видяха изпаренията от електроцентралата „Звартзенги“, които се издигаха към сивата зора. Но белия микробус го нямаше, В края на пътя имаше разклон — на изток към Рейкявик и на запад към международното летище и Кефлавик. И двата маршрута бяха перспективни за бегълците и Мърсър трябваше да се приближи съвсем, за да разбере накъде се е отправил Рат.
— Някаква следа от хеликоптера? — попита той.
За миг волвото се изправи на две колела, а гумите изсвириха на завоя.
— Облачността е ниска — отговори Айра. — Ще го видим едва когато минем под него.
Пътят стана равен и прав, докато се приближаваха до геотермалната електростанция и „Синята лагуна“. На полето от застинала лава се издигаха три охладителни кули. Върховете им бяха обвити в пара. Останалата част на електроцентралата бе скрита в падината. Отбивката за „Звартзенги“ и минералните бани беше на четиристотин метра пред тях. Там беше и белият микробус. Мърсър стисна челюсти. И в следващия миг разбра, че нещо не е наред. Микробусът беше в противоположната лента на пътя. И не се отдалечаваше от тях, а се приближаваше. На петдесет фута над него летеше хеликоптер „Хюс 500“, боядисан в маслиновозелено. На отворената врата седеше снайперист с пушка „Барет“ петдесети калибър. Вятърът развяваше дрехите му. Очите му бяха приковани в огромния оптически мерник на оръжието.
Мърсър удари спирачки и обърна волвото напречно на шосето, блокирайки двете ленти. Рат бе хванат в капан между хеликоптера и колата. Мърсър отвори вратата, грабна картечния пистолет, прицели се в гумите на микробуса и натисна спусъка. Дитер бе рискувал живота си на състезателната писта, но да гледа в дулото на автоматично оръжие беше нещо съвсем различно. Това беше игра на нерви, в която не; искаше да участва. Той удари спирачки, микробусът се завъртя, пое по шосето за електроцентралата и увеличи скоростта.