Аника правеше каквото можеше, за да му помага. Той знаеше, че тя няма да възприеме неговия кръстоносен поход по друг начин, освен с убеждението, че върши добро. Дядо й сигурно съзнаваше, че Аника няма да забрави. Той често повтаряше, че хората не умират, докато не бъдат забравени. За пръв път й го каза, когато баща й — неговият зет — почина от инфаркт. Докато Аника го помнеше, баща й щеше да бъде жив. Ето защо Яков работеше толкова усилено. Стига да ги помнеха, шестте милиона евреи още бяха живи, и ако Аника можеше да запази дори частица от паметта за тях, споменът за жертвите нямаше да избледнее още едно поколение.
Движението беше по-натоварено, отколкото очакваше. Беше забравила, че по пътищата се извършват ремонти дори през почивните дни. Климатичната инсталация не работеше, откакто бе купила фолксвагена трета употреба, и в купето нахлуваха тежки талази от горещ въздух с мирис на асфалт. Беше й задушно и предпазният колан стягаше като железен обръч гърдите й. Блузата залепна за гърба й. Опита се да поеме дълбоко въздух, но вдъхна изпаренията на дизеловия камион до фолксвагена.
Аника се притесни, че ще закъснее. Надяваше се, че шофирането ще прогони мислите за проблемите в работата й, но честите спирания непрестанно й ги напомняха. Дали кариерата й ще напредне, или ще приключи? Изборът беше неин.
Тя извади шишето, отпи глътка вода и опита да се успокои. Отложи решението си и взе от раницата указанията за фермата на Ото Шрьодер, които дядо й бе издиктувал преди няколко дни от Виена. От предишните си издирвания за него знаеше, че не трябва да пита как е открил бившия офицер от армията. Ако решеше, Яков Айзенщад можеше да открие всекиго.
На листа с указанията за пътя имаше списък от въпроси, на които дядо й искаше отговори. Аника ги бе прочела веднъж, след като ги записа, и предстоящият разговор я заинтригува повече от предишните. Шрьодер изглежда знаеше местонахождението на огромен товар злато, изнесено от Русия през 1943 година. Според Яков това не беше един от легендарните безследно изчезнали товари. Доскоро нито той, нито Теодор Вайцман не знаеха за съществуването му. Двамата бяха убедени, че са по следите на нещо съвършено непознато.
Аника се съмняваше, че от разговора й ще има резултат. Дядо й бе научил, че Шрьодер е бил военен още преди Хитлер да дойде на власт. Значи не е принадлежал към нацисткия елит, всъщност дори не е бил член на партията. Имаше малка вероятност да знае тайни за скрито злато или за нещо друго. Аника каза това на дядо си, но Яков й напомни, че дори Ото Шрьодер да е само брънка от веригата, това ще ги приближи до целта. Аника знаеше, че трябва да се учи от абсолютната му всеотдайност и непоклатима вяра, защото за съжаление не притежаваше нито едно от двете.
В центъра на Изманинг се извисяваше висока каменна кула, останка от средновековието, чието предназначение отдавна бе забравено. Аника зави надясно и след малко градското задръстване изчезна. Сякаш се бе отдалечила на сто километра от града. От двете страни на тясното шосе имаше изорани ниви, гъсти гори и ферми, сгушени в края на дълги чакълени алеи.
Аника почувства, че се отпуска. Тя обичаше природата, чистия въздух, широките пространства и особено липсата на хора. Аника отново погледна указанията. Трябваше да кара осем километра и после да завие наляво и да измине още три. И тогава щеше да види къщата на Ото Шрьодер. Според информацията на дядо й Шрьодер беше собственик на земята, но я бе дал под аренда на местни селяни, докато изживяваше последните си години.
Слънцето се скри зад слоя смог над Мюнхен и на червеникавата светлина пшеничените ниви заприличаха на танцуващи пламъци. Аника сложи дъвка в устата си, за Да прикрие дъха на маслините. Пътят бе използван малко и туктам бе поникнала трева. Забеляза следи от гуми, които бяха оставили бразди през ивиците зелена трева по настилката, и се уплаши, че Ото Шрьодер може скоро да е напуснал къщата си. Беше неделя вечер и вероятно бе отишъл да изпие една бира в града. Едва ли. Той беше почти деветдесетгодишен.
Аника понечи да извади от раницата клетъчния си телефон, за да му се обади, когато видя къщата зад горичка от огромни дъбове. На алеята бяха паркирани стар опел и черен мерцедес седан. Къщата беше невзрачна — едноетажна, построена от измазан с хоросан камък и явно се нуждаеше от ремонт. Колоните на верандата бяха хлътнали в земята и фасадата се бе изкривила. Неуместното присъствие на мерцедеса накара Аника да се замисли. Разбира се, тези коли бяха често срещани навсякъде в Германия. Но защо точно тук? Същата вечер, когато щеше да разговаря със загадъчен бивш военен, който може би знаеше нещо за някакво изчезнало злато?