Обзе я тревога. Спря на известно разстояние от къщата, преметна на гръб раницата и прескочи тесния канал за напояване.
Въздухът беше неподвижен. Вятърът бе утихнал и нощните насекоми още не бяха излезли. Двигателят на мерцедеса потракваше, докато се охлаждаше. Може би беше на заможно дете, дошло да види баща си. Но би ли оставило стария си баща да живее в подобна изолация? Нещо не беше наред, но Аника не можеше да разбере какво. Вървеше в удължаващите се сенки, докато се приближаваше към къщата.
Протегна ръка към предната врата, без да забележи или да чуе нещо необикновено, и се усмихна. Безпокойството й премина. Шестото чувство може би й помагаше, докато се катереше по планините, но тук беше безполезно.
Тя се приготви да почука, когато вик на агония прониза сумрака. По гърба й полазиха ледени тръпки.
Викът се чу някъде зад къщата, а не отвътре. Заради професионалната си подготовка изпита инстинктивно желание да хукне по посока на звука, но не помръдна.
Трябваше да реши как да постъпи. Слезе от верандата и надникна зад ъгъла на къщата. Отвъд задния двор се издигаше каменна ограда. Аника чу пронизително стенание и разбра откъде идва звукът.
Оградата беше висока метър и двайсет. Отгоре имаше плочи. Аника предположи, че отзад трябва да има друга веранда, наведе се и тръгна покрай оградата. След малко чу приглушени гласове, които започнаха да стават поясни, докато се приближаваше към задния край на къщата. Аника видя изгнила дървена порта, висяща на една панта.
— Въпросът е елементарен, господин Шрьодер — изръмжа мъжки глас. — Знаем, че през войната сте бил военен инженер и сте работил по проекта Пандора. Не знаем обаче на кого сте казал. Кой друг знае за Пандора? След миг се чу още едно стенание, много по-силно от предишното.
Някой изтезаваше Ото Шрьодер! Аника се вцепени и после се обърна. Не виждаше колата си, но знаеше, че за секунди може да стигне до нея. Тя дори извади ключовете, но не помръдна от мястото си. Отдавна приключилата война, в която бяха загинали повечето членове на семейството й и която бе завладяла съзнанието на дядо й, беше само на няколко крачки.
— Не съм казал на никого. — Това сигурно беше Шрьодер, защото думите бяха придружени със стенания от болка. — Тайната за онова, което направихме, ще умре заедно с мен.
— Надявайте се да е така — каза трети глас, по-тих от този на Шрьодер и заплашителен.
Бяха двама, а може би и повече. Аника имаше само една възможност. Мобилният й телефон беше в раницата. Трябваше само да се отдалечи достатъчно, за да не чуят обаждането й до полицията. Тя предпазливо направи крачка назад.
Болката дойде неочаквано. Аника не бе изпитвала подобно нещо. От върха на оградата се протегна ръка, която я сграбчи за косата. Огромните пръсти се плъзнаха до черепа й и я повдигнаха. Имаше чувството, че кожата й ще се откъсне от главата. Извика и размаха ръце, но всяко движение засилваше болката и я правеше непоносима.
— Хванах някого — чу се трети мъжки глас, на по-млад човек от първите двама. — Жена е.
Аника изпищя. Портата се отвори и към нея се приближи мъж с автоматичен пистолет. Той беше висок, с атлетична фигура, руса коса и мрачно изражение.
Мъжът застана зад Аника и допря пистолета до гърба й.
— Спипах я, Карл. Пусни я — каза той и я блъсна. Градината бе обрасла с бурени и неравните плочи бяха хлъзгави от мъха. До вратата на къщата имаше ръждясала желязна маса и два стола. Ото Шрьодер лежеше на бетонна пейка. Над него се бяха навели двама мъже. Единият сигурно беше Карл, онзи, който я бе сграбчил за косата. В сенките стоеше четвърти силует. Аника предположи, че това е водачът на групата. Не виждаше чертите на лицето му, но явно бе по-възрастен от другите.
Съсредоточи вниманието си върху Шрьодер и когато осъзна какво са направили с него, едва не повърна. Страхът прогони способността й да разсъждава като лекар. Единият му крак бе разрязан и липсваше голямо парче от плътта. От ужасяващата рана течеше кръв, която образуваше локва на земята. Аника погледна пребледнялото лице на стареца и се изуми от предизвикателството в насълзените му очи. По време на изтезанията той явно бе прехапал устните или езика си, защото от лицето му също капеше кръв.
— Коя си ти? — попита Карл.
Той беше почти копие на онзи с пистолета — едър, русокос и широкоплещест. Партньорът му държеше дълъг нож. В сумрака Аника видя червени капки по острието.