Тя мълчеше не от упорство, а от страх. Знаеше, че след като е видяла лицата им, тези хора няма да я пуснат жива. Мъжът с ножа държеше солница в другата си ръка и изсипа сол в раната на крака на Шрьодер. Старият военен опита да се пребори с болката, но не успя. Викът му отекна в главата на Аника. Професионалният й опит не познаваше подобно нечовешко страдание. Тя се замоли Шрьодер да изпадне в безсъзнание, за да си спести агонията.
— Коя си ти? Или да изсипя останалата сол в раната му?
— Няма значение — каза мъжът в сенките толкова тихо, че Аника едва го чу. — Убийте я.
Карл направи крачка към нея, но рязко политна назад, сякаш дръпнат от невидимо въже. Едната страна на главата му се взриви. В същия миг се разнесе изстрел. Мъжът, който държеше Аника, я блъсна настрана и хукна по посока на стрелбата. Аника падна и опита да се скрие под пейката. Кръвта на Шрьодер потече по кожата и дрехите й. Чу се втори изстрел и куршумът изкърти парче камък над пейката. Преди секунда там бе стоял мъжът, който изсипваше сол в раната на Шрьодер. Той бе извадил оръжието си, малък картечен пистолет, и изстреля един откос по стената.
Аника запуши ушите си, когато отекнаха още изстрели. Въздухът се изпълни с отломки и гъст барутен дим. Разхвърчаха се пръски кръв и Аника разбра, че Шрьодер е улучен. Но старецът не бе реагирал. Или изстрелът беше фатален, или тялото му вече не издържаше на болката. Аника се вторачи в задимения здрач и видя водача на мъчителите. Той бе допрял гръб до къщата и държеше оръжие. Мъжът я забеляза и насочи пистолета си към нея. Тя инстинктивно затвори очи.
Аника така и не чу изстрел. Трескава стрелба с пушка заглуши всички други звуци. Един от куршумите одраска крака й. Канонадата в градината бе разсеяла стрелеца и той не я улучи. Тя извика, притисна длан до раната и се сви по-навътре под пейката. Тялото й беше обляно в пот. Куршум рикошира в металния стол и в локвата кръв изсъска нагорещена отломка.
Мъчителят се хвърли към нея, но тялото му започна Да се гърчи конвулсивно, когато пушките уцелиха мишената. Той падна на колене и после се строполи на земята. Очите му се изцъклиха. Аника забеляза, че ножът му е паднал близо до нея. Тя се изви, за да провери дали водачът още е там, и видя два силуета, които тичаха към отворената врата на къщата. Куршуми обсипаха стената. След миг забръмча двигател и мерцедесът потегли, отдалечавайки се от фермата.
Престрелката спря така внезапно, както бе започнала. Ехото от изстрелите отзвуча и Аника възвърна слуха си.
Не знаеше дали да излезе от скривалището си. Искаше й се да лежи там до края на живота си. И изведнъж чу стенанията на Шрьодер. Осъзна, че трябва да се погрижи за него.
Тя се претърколи, притискайки кървящата рана на крака си. Нищо не стана, когато надигна глава. Не се чуха нито изстрели, нито викове.
Куршумът бе улучил Ото Шрьодер в долната част на гърдите. В кръвта, извираща от дупката, имаше мехурчета — беше прострелян в белите дробове. Раната щеше да е фатална, ако незабавно не получеше медицинска помощ. Аника погледна лицето му. Шрьодер се бе вторачил в нея и очевидно съзнаваше, че умира.
— Помощ! — извика Аника, надявайки се да привлече вниманието на стрелците с пушките, които бяха спасили живота й. — Моля ви, помогнете ни!
От градината не се чу отговор. Измина може би минута, но онзи, който бе убил двама от мъчителите на Шрьодер и бе прогонил другите, не се появяваше. Аника трябваше да се справи сама. Без да обръща внимание на пулсиращата болка в крака си, тя се обърна към стареца. Дишането му едва се долавяше и от раните му течеше по-малко кръв. Дори да извикаше линейка, Аника се съмняваше, че ще пристигне навреме.
Тя коленичи до главата му и хвана ръката му. Можеше да му предложи само утеха.
— Всичко ще бъде наред, господин Шрьодер. — Съчувствието й прозвуча неубедително. И двамата знаеха, че това е безизразна баналност.
— Казаха ми, че някой ще дойде да ме убие — промълви Шрьодер с окървавените си устни. — Но аз устоях. Те не получиха онова, което искаха.
— Кои бяха тези хора? — Въпреки случилото се Аника изпитваше любопитство.
— Не знам. Преди седмица се обадиха по телефона и ми казаха, че някой ще дойде да ме разпитва. Това беше предупреждение, на което не обърнах внимание. А после ми позвъниха още два пъти, но мълчаха.
Аника си помисли, че едното обаждане трябва да е било от дядо й. Любимият му номер беше да се увери, че набелязаният обект е на мястото си. Позвъняваше и щом чуеше „Ало“, затваряше. Другото обаждане можеше да е от мъчителите, които бяха направили същото.