Аника включи на скорост и потегли. Нуждаеше се от максимална съсредоточеност, за да кара по тесния път. В съзнанието й изплува още един въпрос. Какво можеше Да е толкова ценно, че Ото Шрьодер нарече огромния товар злато „само малка част от историята“?
Арлингтън, Вирджиния
Тъй като нощуването на Мърсър в Манхатън не беше планирано, авиолинията задържа багажа му от Пенсилвания на международното летище „Рейгън“. Той слезе от самолета от Ню Йорк и показа документите си за самоличност и бележките за багажа. Не беше трудно да намери такси, което да го закара вкъщи. Полетът до Вашингтон бе продължил един час и беше хубаво отново да седне. Краката му бяха подути от обикаляне на Музея за естествена история.
Наближаваше десет вечерта и движението не беше натоварено. Таксито мина край арлингтънското гробище и пое по магистрала 66. Мърсър живееше в Арлингтън от седем години и винаги се изумяваше от бързината, с която се разрастваше кварталът му. Беше само въпрос на време десетте улици с ниски къщи около неговото жилище да бъдат заменени с небостъргачи и търговски центрове.
Отвън домът му приличаше на всички останали на тихата улица. Къщата беше триетажна, с фасада от червен камък. От двете страни на стъпалата към входната врата имаше перила от ковано желязо.
Той позна две от колите, паркирани зад черния му ягуар. Очуканият плимут принадлежеше на Пол Гордън, бивш жокей и собственик на квартален бар на име „При Дребосъка“, а фордът „Таурус“ беше на Майк о’Райли, един от редовните клиенти на Дребосъка. Мърсър остави пътническите си чанти на тротоара, извади ключовете от колата си, отключи я и надникна да провери километража. Последните три цифри бяха 823, точно както трябваше да бъдат, но десетото колелце беше между шест и седем.
— Да ме вземат дяволите! — каза Мърсър. Беше сигурен, че Хари Уайт ще се разходи с ягуара, докато той е в Пенсилвания, и затова бе запомнил километрите, преди да замине.
И после забеляза, че ягуарът е навъртял хиляда мили.
— Потаен стар негодник — усмихна се незлобливо Мърсър.
Взе багажа си и изкачи стъпалата. Вратата беше отключена. Отвътре къщата бе изтърбушена и ремонтирана по планове, които Мърсър бе начертал. Предната третина от сградата представляваше мраморен атриум до тавана. Библиотеката на втория етаж и апартаментът на Мърсър имаха балкони, които гледаха към отвореното пространство. Нивата бяха свързани със спираловидно стълбище. Перилата бяха правени по поръчка, за да подхождат на старинните стълби.
На първия етаж зад кухнята и пералното помещение се намираха кабинетът и трапезарията, където имаше и маса за билярд. Неизползваната маса за хранене стоеше в преддверието, където трябваше да бъде всекидневната. Мърсър чу гръмогласен смях от втория етаж, където беше холът, който по-скоро приличаше на английска кръчма с ламперията по стените, дъбовия бар, шестте високи столчета, няколкото канапета, столове и стереоуредбата.
Мърсър остави чантите си пред спираловидното стълбище и се качи в библиотеката. Димът от пури откъм бара беше толкова гъст, че сякаш гореше цяла тютюнева плантация. Канапетата бяха дръпнати до стените, а в средата на стаята беше разпъната сгъваема маса, около която седяха Хари, Дребосъка, Майк о’Райли и Джон Пиджън, зетят на Майк. Масата беше отрупана с пепелници, полупразни чаши и чипове за покер. Тревистозеленият килим бе побелял от разпиляната пепел. Вероятно играеха от часове или може би от няколко дни.
— Този път прекали, Хари! — Мърсър се опита да вложи гняв в гласа си, но не успя. Не му пукаше дали Хари е накарал някого да го вози с ягуара, нито че е поканил гости да играят карти. Не очакваше друго.
— Хей, Мърсър, добре дошъл — провикна се Хари. Макар че беше осемдесетгодишен, гласът му беше силен като корабна сирена. — Имаш ли пари? Майк лъже и мисля, че ще разбера как го прави, ако ми дадеш назаем някоя и друга стотачка.
— Ще ми кажеш ли как успя да навъртиш хиляда мили с колата ми за две седмици? — Мърсър забеляза, че Пол Гордън Дребосъка е сложил под себе си два тома от енциклопедията, за да се изравни по височина с останалите.
— А, това ли? Дребосъка и аз решихме да отидем в Атлантик Сити за почивните дни.
— Това са само четиристотин мили.
— Два пъти. — Хари се опитваше да изглежда разкаян, но изражението му беше по-скоро самодоволно.
— А другите двеста мили?
— По задачи.
— Исках да гледам няколко конни надбягвания в Белмонт — намеси се Дребосъка, за да поеме част от вината.
— Надявам се, че ти си карал, Пол. Дребният Гордън се засмя.