— Сложил съм дървени блокчета на педалите на моята кола, за да мога да я карам, а за да стигна до газта на твоя ягуар, би трябвало да пълзя по пода и да използвам ръцете си.
Мърсър погледна Хари, ужасен, че осемдесетгодишният старец може да е шофирал на такова голямо разстояние.
— Ти?
— Трябва да балансираш гумите — каза Хари. — Колата започва да вибрира, когато вдигнеш сто мили в час.
— Господи! — Мърсър потърка челото си и после отиде зад бара, за да си вземе бира от големия вграден хладилник.
— Би ли ми дал още един „Джак Даниълс“, докато си там? — весело подвикна Хари.
— А на мен бира — добави Майк о’Райли.
— Направи и един коктейл „Маргарита“ — каза Джон Пиджън.
Преди да отговори, Мърсър извади портфейла си и преброи парите вътре. Имаше триста долара. Въпреки късния час и умората той лесно взе решение.
— Донеси още един стол, Пиджън.
Пощата на Мърсър бе натрупана в ъгъла на бара и всеки момент можеше да се разпилее по пода. Споразумението им беше Хари да стои в къщата, когато Мърсър отсъства, стига да получава пощата и да се грижи за съобщенията по телефона, но не включваше отваряне на писмата. Мърсър поклати глава. Нещо привлече погледа му. Дълъг тънък цилиндър, като онези, в които се изпращат плакати.
— Единствената пратка за теб, а ти не си я отворил — рече той и го показа на Хари.
— Помислих, че някой ти е изпратил змия.
— Това е подаръкът за рождения ти ден, само че закъсня с няколко месеца. — Мърсър приготви напитките, сложи ги на бара и даде цилиндъра на Хари.
— Какво е това? — подозрително попита старецът.
— Отвори го.
Хари угаси пурата си и нетърпеливо разкъса продълговатия пакет. Вътре имаше правен по поръчка бастун от черно орехово дърво с богато украсена сребърна дръжка. Хари Уайт беше загубил единия си крак като морски капитан след Втората световна война. Той не куцаше забележимо, но Мърсър го бе виждал да потреперва няколко пъти, докато върви, и знаеше, че е време приятелят му да се примири с неизбежното.
— Не е лош — призна Хари.
Мърсър взе бастуна от ръцете му, отвъртя дръжката, където имаше тайно отделение, и извади лъскава десетсантиметрова кама.
Хари засия.
— Страхотно!
— А сега най-хубавото. Мърсър развинти дръжката на камата, извади тънко метално шише, махна капачката и помириса съдържанието. Майсторът на бастуна бе получил последни указания, преди да изпрати творението си.
Хари го взе от ръцете му, вдъхна аромата и се засмя. Малката бутилка бе пълна с любимото му уиски „Джак Даниълс“.
Сините му ясни очи обикновено блестяха иронично, но сега погледът му бе премрежен и показваше колко много означава за него подаръкът на Мърсър. Той вдигна глава.
— Благодаря, Мърсър! Чудесен е.
— Честит рожден ден! — Мърсър му даде пет двайсетдоларови банкноти и седна, като измърмори. — Но ще трябва да ми ги върнеш.
Играха покер до полунощ и разговаряха предимно за предстоящото пътуване на Мърсър. Майк беше единственият достатъчно трезвен да седне зад волана, затова каза, че ще закара Дребосъка и Пиджън. Той предложи същата услуга и на Хари, но старецът заяви, че ще спи на дивана. Хари живееше само на няколко преки, но нощуваше при Мърсър най-малко веднъж седмично и никога не използваше малките стаи за гости в задната част на къщата.
Останал сирак на дванайсет години и отгледан от баба и дядо, които по-късно починаха, Мърсър нямаше семейство. Ето защо той ценеше приятелството. Баща му също беше минен инженер и заедно с майка му Сиобан бяха загинали по време на един от безбройните бунтове в Централна Африка. Докато Мърсър се готвеше за мисията в Ирак, един военен психолог му бе казал, че ранната загуба е създала у него изострено усещане, че е изоставен, и свръхразвито чувство за лоялност и отговорност. Мърсър беше съгласен с това и знаеше, че макар да ги делят над четири десетилетия, обича Хари повече от всичко друго в живота си.
Обикновено се събуждаше на зазоряване, но сутринта спа един час по-късно. Изкъпа се набързо, облече къси панталони и тениска и слезе да вземе „Вашингтон По-уст“ от стълбите пред къщата. Предишната нощ бе настроил таймера на кафеварката зад бара. Кафето беше гъсто като катран и очите му се насълзиха от парата. Мърсър напълни чашата си и направи по-слабо кафе за Хари.
— Престани да тропаш — изръмжа старецът.
— Не съм аз. Главата ти бучи.
Хари се надигна и огледа стаята. Устните му се свиха, когато усети вкуса на изпитото уиски, на пакета цигари и няколкото пури, които бе изпушил през нощта. Той се закашля силно.
— Да, може би имаш право.
Преди да стане от дивана, Хари нави крачола на панталона си и прикрепи протезата си, а после пъхна тънките си ръце в ръкавите на синята си жилетка.