Но Мърсър не загуби интерес. Исландия беше почти необитаема. Половината от четвъртмилионното население живееше в столицата Рейкявик. Ако не бяха геотермалните електроцентрали, които осигуряваха топла вода за отопление и електричество, жителите щяха да бъдат далеч по-малко. Освен това заради изолираността на острова всичко беше ужасно скъпо.
Международното летище на Рейкявик се намираше в равнина, осеяна с радарните кули на американската военна база в съседство. Мърсър мина през въртящата се врата на футуристичния терминал и изведнъж го блъсна студен вятър откъм Северния Атлантически океан. Гълфстрийм, топлото течение край южното крайбрежие на Исландия, затопляше острова само колкото да го направи обитаем. Небето беше оловносиво и облаците сякаш бяха надвиснали само на неколкостотин метра над земята. Далечен лъч слънчева светлина озаряваше планината в неоново зелено.
Мърсър вдигна ципа на якето си и сложи на главата си бейзболна шапка. Въздухът беше свеж, ухаеше на море и засилваше усещането му за нереалност. Преди осем часа Хари го бе оставил на летище „Дълес“ с обещанието, че няма да кара ягуара, а сега Мърсър беше почти на края на света. Макар че постоянно пътуваше, вълнението, че се намира на непознато място, никога не намаляваше.
Той бе помолил Хари да препраща пощата му в офиса със сателитна връзка, който „Геопроучвания“ щяха да поддържат в Рейкявик, за да изпращат веднъж седмично писма, пратки и провизии на екипа в Гренландия. Докато преглеждаше двестата електронни съобщения, Мърсър бе попаднал на загадъчна бележка от адвокат в Мюнхен, че са му изпратени някакви документи от името на неназован клиент. Мърсър нямаше представа за какво става, дума и бе изпратил запитване, но не получи отговор, затова помоли стария си приятел да следи за съобщение и да му го препрати.
След пет минути пред летището спря тойота. Едрият пътник смъкна стъклото.
— Доктор Мърсър, да? — Акцентът му беше руски.
— Аз съм Мърсър.
Руснакът отвори вратата и широко се ухили. Беше огромен, по-висок от Мърсър най-малко с трийсет сантиметра, широкоплещест и облечен в анорак. Съдейки по червендалестото му лице, вероятно беше на петдесет и няколко години и изглежда прекарваше повече от времето си на открито, но можеше да е и по-млад.
— Добре дошъл в Исландия. Аз съм Игор Булгарин. Ръката на Мърсър изчезна в грамадната му шепа.
— Приятно ми е. От „Геопроучвания“ ли сте?
— Нет. Те всички са германци. Аз съм от Руската академия на науките, но съм единственият руснак в експедицията. Другите от моята група са от Западна Европа. — Той говореше бързо, сякаш се страхуваше, че потокът на думите му може да пресъхне.
Шофьорът също слезе от тойотата. Той беше на годините на Мърсър и горедол у със същото телосложение. Лицето му изглежда беше вечно намусено и наблюдателните му очи шареха непрекъснато. Мърсър предположи, че двамата не работят заедно. Булгарин се държеше весело като развълнувано кученце, докато русокосият шофьор беше прекалено мълчалив.
— Това е Ернст Нойхаус, шеф на офиса на „Геопроучвания“.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Мърсър.
— Добър вечер, доктор Мърсър — отговори Нойхаус и се ръкува с него, без да си направи труда да махне ръкавицата си. Гласът му беше рязък и имаше лек акцент. — Вие пристигате последен от хората на дружеството. Всъщност всички вече са тук с изключение на един човек от групата на Игор.
— Някакъв проблем? — обърна се Мърсър към руснака.
— Чакаме лекарка германка, която изследва стреса, но не е от „Геопроучвания“. Имала е инцидент в родината си и ще се присъедини към нас в Гренландия.
— Мислех, че всички във вашата група са метеорулози.
— Нет. Трима изследват петната по слънцето, аз търся отломки от метеорити, а доктор Клайн ще се грижи за нас.
— Не съм те питал досега, Игор — прекъсна го Нойхаус, — но защо отиваш в Гренландия да търсиш метеори?
— Метеорите не падат на земята, а метеоритите — поправи го Булгарин. — Търсим по леда по същата причина, поради която полярната мечка е бяла. Бялата мечка не се вижда на белия лед, но черният метеорит се забелязва лесно. Метеоритът в пустинята прилича на всеки друг камък и се намира много трудно.
Мърсър веднага реши, че харесва енергичния въодушевен руснак. Отрицателното му отношение към германеца беше излишно, защото Нойхаус нямаше да ходи в Гренландия.