Езерото Понд беше само на две преки зад хотел „Бьорг“, скрито от погледа на Мърсър от сградата на Градския съвет. Беше обградено от постройки от три страни и разполовено от мост за автомобили. Във водата плаваха патици и гъски. Езерото очевидно беше любимо място на възрастни хора, които хранеха птиците, и на млади майки с деца.
Мърсър огледа тълпата и видя няколко жени. Всяка от тях можеше да е Елизебет Розмундер, но само една му обърна внимание. Тя беше дребна и облечена в дълго сиво палто. Косите й бяха скрити под вълнена шапка. Жената седеше на пейка досами водата и хвърляше храна на ято патици. Имаше скандинавски черти като повечето местни жители, но кожата й беше сбръчкана. Очите й бяха сини и ясни като на Хари Уайт. Мърсър предположи, че двамата са на една и съща възраст.
— Госпожа Розмундер? — попита той и се приближи до нея. В краката й имаше трохи, неизкълвани от птиците.
— Да, аз съм — отговори възрастната дама и му направи знак да седне до нея. — Вие ли сте човекът, който ми са обади вчера? Доктор Мърсър?
— Да, Филип Мърсър. Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с мен.
— Доктор Мърсър, аз исках да говоря с вас — напомни му тя на отличен английски.
Той не си спомняше да й е казвал титлата си, но не беше сигурен.
— Точно така. Споменахте, че искате да ми кажете нещо.
— Да. Искам и да ви покажа нещо.
Мърсър вече не изпитваше усещането, че госпожа розмундер се страхува. Изглеждаше почти спокойна.
Той изчака мълчаливо, докато тя хвърли шепа трохи на патиците.
— За правителството ли работите, господин Мърсър?
— Не, госпожо. Както ви казах по телефона, участвам в научна експедиция, която заминава за Гренландия. Правех проучвания за пътуването и попаднах на историята за катастрофиралия самолет и как синът ви е участвал в спасителната операция. Тъй като инцидентът е станал близо до мястото, където отивам, реших да говоря с него за условията там.
— Източното крайбрежие на Гренландия е загадка за повечето хора. Там има няколко местни селища и датчаните не ги финансират достатъчно. Стефансон отиде да търси самолета в район, където не ходят дори местните инуити. Постъпвате разумно, като сте решили да разговаряте с човек, който е бил там.
Мърсър не каза нищо.
— Не си спомням точната дата, но беше някъде по средата на август 1953 година. Обадиха се на съпруга ми от американската военна база в Кефлавик. Казаха му за катастрофирал самолет и че им трябват водачи, които познават Гренландия. Той наскоро се бе върнал от поредния неуспешен опит да изкачи Еверест и не беше в състояние да се опита да направи нещо, което изисква толкова големи усилия. Но синът ни, който тогава беше двайсетгодишен, но вече полярен експерт като баща си, се съгласи да отиде. Вашето правителство предложи нечувана награда. Стефансон отсъства две седмици. Както вероятно сте разбрал от статията, те търсиха самолета с шейни с кучешки впрягове, пеша и с друг самолет, но не го намериха.
— Ходиха ли на място на име Кемп Декейд? Тя го погледна изпитателно.
— Чували сте за него?
— Част от мисията ми е да отворя отново базата. — Мърсър предчувстваше, че новината няма да я зарадва.
— Знаете ли какво представлява базата?
— Експеримент да се построи град под ледовете. Да се провери дали подобно място може да бъде обитаемо.
Госпожа Розмундер поклати глава, сякаш отговорът му беше грешен.
— Защо вашето правителство би искало да знае дали е възможно подобно нещо? Задавал ли сте си този въпрос?
Мърсър не бе и помислял за това и фактът му се стори странен.
— А вие знаете ли защо?
— Не, но искам да ви покажа нещо — отговори тя, но не помръдна. Седеше неподвижно, мислите й явно бяха на друго място, вероятно при покойния й син. — Кемп Декейд беше забранена зона за участниците в спасителната операция. Не трябваше дори да знаят, че базата е там, макар че веднъж са прелетели над нея. Стефансон ми каза, че попитал за Кемп Декейд. Военният пилот отговорил, че не е видял нищо.
— Това е било в разгара на студената война. — Мърсър изпита потребност да обясни параноята на нацията си. — Моето правителство смяташе, че всичко трябва да бъде класифицирано като свръхсекретно. Като се замисля сега, от дистанцията на времето, много от нещата, които направиха, бяха комични.
Госпожа Розмундер потрепери. Мърсър нямаше представа защо думите му предизвикаха такава реакция. Тя бръкна в чантата си, извади черно-бяла фотография и му я даде. Снимката показваше красив млад мъж, с къдрави руси коси, облечен в дебело поло. Той се усмихваше към обектива с увереността, присъща на младостта.