— Това е Стефансон два месеца преди да замине за Гренландия — каза Елизебет Розмундер, взе снимката, вторачи се в нея и после му даде друга.
Втората фотография беше на мършав като скелет болен човек. Чаршафите бяха вдигнати до брадичката му, затова се виждаше само огромната му глава. Кокалестите му рамене ясно се очертаваха под завивките. Онова, което го погубваше, бе направило лицето му безизразно. Очите бяха хлътнали, а по черепа имаше само няколко косъма. Кожата беше осеяна с тъмни петна. Мъжът приличаше на жертвите от холокоста.
Госпожа Розмундер протегна ръка и взе снимката от Мърсър. Този път не я погледна и я сложи обратно в коженото си портмоне. Мърсър мълчаливо зачака обяснение.
— Това беше Стефансон шест месеца след завръщането му. Умря два дни след като медицинската сестра направи тази снимка. Не исках нищо да ми напомня какво се е случило с него, но въпреки това съм й благодарна, че ми я даде. — Очите й се напълниха със сълзи и гласът й потрепери. — Лекарите ми казаха, че е много агресивна форма на рак. Сигурно е бил болен от известно време, но заболяването се проявило през последните месеци.
— Но вие не повярвахте, нали?
— Трябва да е било рак. Но не вярвам, че е бил болен, преди да отиде да търси онзи самолет.
Тя говореше с абсолютна убеденост, но вероятно се заблуждаваше, че нещо друго, освен жестоката съдба, йе отнело сина. Вестниците бяха пълни с разкази за привидно здрави хора, които умираха от рак, чиито симптоми са се проявили едва накрая.
Елизебет Розмундер се обърна към Мърсър, погледна го и сложи тънките си крехки пръсти на ръката му.
— Не е нужно да ми вярвате, доктор Мърсър. Отдавна съм се отказала от опитите си да убедя хората, че в Гренландия има нещо, което уби моя Стефансон. Нашето правителство и вашите военни не провериха какво става и аз не позволих на съпруга си да отиде там. Сигурна съм, че синът ми е бил изложен на въздействието на някакво токсично вещество или на радиация и това е причината за заболяването му. Смятам, че е свързано с Кемп Декейд. Нямам доказателства, нито основание да го допускам. Доколкото знам, нито един американец, служил там, не се е разболял от подобно нещо. Исках само да знаете за подозренията на една стара жена, която е загубила сина си в същия район, където отивате. Съвестта ме задължава да ви предупредя.
Тя се обърна и хвърли още една шепа трохи на патиците.
Мърсър разбра, че Елизебет Розмундер няма какво повече да му каже, и стана.
— Благодаря ви, че споделихте това с мен, госпожо Розмундер. Дадохте ми повод за размисъл.
Тя го погледна и се усмихна тъжно.
— Вие сте по-голям от Стефансон, но много ми напомняте за него. Не на външен вид. Красавец сте като него. Говоря за духа ви. И двамата вярвате в способностите си. Вярно е. Уви, увереността не спаси сина ми, но вероятно истината можеше да го направи. Исках да знаете истината или поне онова, което аз знам.
Мърсър стисна ръката й.
— Съжалявам за сина ви.
Той се обгърна, за да тръгне, но Елизебет Розмундер го спря още веднъж.
— Доктор Мърсър, три седмици след самолетната катастрофа и неуспешната спасителна операция Кемп Декейд бе изоставен. Вашите военни не демонтираха базата и не я изнесоха, а я оставиха в Гренландия, за да я покрият ледовете и снегът. Не обясниха защо. Мисля, че е грешка да я отваряте отново.
Мърсър разбра защо бе доловил страх в гласа й, когато разговаряха по телефона. Обезпокоен повече, отколкото искаше да признае, той остави Елизебет Розмундер на спомените й и патиците. Докато вървеше към хотела, го обзеха подозрения и опасения. В историята й имаше нещо сериозно, макар че госпожа Розмундер не можеше да представи доказателства.
Като имаше предвид какви са били времената, Мърсър не се съмняваше, че американското правителство е извършвало някакви експерименти в Кемп Декейд. Базата беше изолирана и представляваше идеално място за изпитания на химични или биологични оръжия. Кемп Декейд бе захранвана от малък реактор, затова Мърсър отхвърли идеята за ядрени опити или инцидент, защото сеизмографите биха регистрирали и най-незначителната атомна детонация. Дори оттам да бе излязло нещо, районът около базата се смяташе за безопасен поради изминалото време и действието на природните стихии, иначе Топографското дружество не би получило разрешение от военните да отвори отново Кемп Декейд.
Мърсър погледна часовника си. „Ньорд“ заминаваше след час. Ако побързаше, щеше да му остане време да се отбие на още две места. Едното беше магазин за алкохол. Въпреки забраната на „Геопроучвания“ да се внася алкохол в лагера в Гренландия той бе купил бутилка бренди от безмитния магазин на летището, а щом щеше да прекара три седмици с членовете на експедицията, му трябваше поне още една. Идеята за второто посещение дойде в резултат на подозренията му след разговора с госпожа Розмундер. Кариерата му се основаваше на риска и трябваше да вземе мерки срещу евентуални опасности. Безпокойството му толкова нарасна, че той тръгна към второто място, преди да намери алкохол — ход, който би изумил Хари Уайт или всеки друг, който го познаваше.