Хамбург, Германия
Клаус Рейдер седеше непривично мълчалив в залата за конференции. Дишането му едва се долавяше, мигаше на дълги равни интервали. Телефонът до лакътя му иззвъня и ръката му се плъзна в изящно движение, за да вдигне слушалката. Рейдер бе останал неподвижен повече от час.
— Да, Кара?
— Членовете на съвета са тук, хер Рейдер. Да ги поканя ли да влязат?
— Моля. — Той натисна копче на вграденото в дървената маса табло и тежките завеси на големите прозорци с цветни стъкла се затвориха, закривайки гледката към река Алстер.
Секретарката отвори вратата и застана встрани, за да минат шестимата членове на съвета, които Рейдер бе извикал. Той не им обърна внимание, докато заемаха местата си.
— Кара, Гюнтер Рат върна ли се?
— Пристигна от Париж преди около час.
— Кажи му, че искам да го видя веднага щом приключим тук.
— Добре, хер Рейдер.
Тя излезе и затвори вратата. Рейдер се обърна към гостите. В отсрещния край на масата седеше Конрад Ебелхард, седемдесетгодишният председател на съвета. До него беше Ана Кол, дъщеря и единствена роднина на основателя на компанията Фолкер Кол, чийто портрет ги гледаше от стената зад Ебелхард. Другите бяха почти без значение за Рейдер. Те бяха богати и влиятелни, но получаваха заповедите си от Конрад и Ана.
— Добър ден, господа. Добър ден, Ана.
— Как си, Клаус? — попита възрастната Ана Кол. — Как са Ева и децата?
— Заведе ги във вилата в Бавария за лятото. — В гласа му прозвуча нотка на самота. — Момчетата очакваха с нетърпение ваканцията.
— Ще отидеш ли при тях?
— Смятам да ги посетя за почивните дни следващия уикенд.
Той си наля вода от гарафата и я изпи бавно, за да й попречи да му задава повече лични въпроси. После скръсти ръце на гърдите си и зачака Ана да разпита останалите за живота им. Той не се заблуждаваше от интереса й. Ана Кол беше корава и безкомпромисна като мъжете около масата, вероятно с изключение на самия него, и държеше на членовете на съвета. Старата мома нямаше нищо друго на света, освен компанията, която носеше нейното име.
— Видях отчета за тримесечието — каза Конрад Ебелхард, за да сложи край на ленивото бъбрене. Той беше едър, с голям корем и огромна глава и говореше отмерено като пруски офицер. — Основният ни резерв е малък и не ми харесва, че сме толкова зависими, подписвайки договора за авиационна радиоелектроника за „Еврофай-тър“. Ако тази сделка се провали, ще бъдем уязвими.
— До обявяването кой ще снабдява „Еврофайтър“ със следващото поколение компютри остава един месец, но ни увериха, че ще ги прави подразделението за електроника на „Кол“ — каза Рейдер по такъв начин, че Ебелхард не знаеше още какво да попита. Членовете на съвета едва ли щяха да искат да знаят какво бе направил председателят им, за да осигури договора за няколко милиарда марки.
— Това означава ли, че можем да забравим за опита на французите да предложат по-добра оферта? — попита главният юридически съветник Райнхард Вюрмбах.
— Тяхната оферта е с трийсет процента по-висока от нашата — отговори Рейдер. — Ще увелича предложената от нас цена, за да намаля разликата на десет процента. Ще получим договора и ще изстискаме още двеста милиона марки от НАТО.
— На хер Рат и пътуването му до Париж ли трябва да благодарим за тази информация?
Рейдер си позволи леко да се усмихне. Знаеше какво се очаква от него.
— Директорът по специалните проекти изигра важна роля, за да разберем каква сума предлагат французите.
— Надявам се, че не е било твърде незаконно. — Юристът намекваше за индустриален шпионаж.
Президентът на „Кол АГ“ не каза нищо. В отдадеността му към фискалната мощ на компанията малко неща бяха извън неговата компетентност и той нямаше намерение да си прави шеги с деловите си методи. Неловкото Мълчание продължи десет секунди. Вюрмбах махна очилата си, за да избегне погледа на Рейдер, но не можа да прикрие огорчението си от човека, когото финансовите списания наричаха Uberkind, Супермомче.
Когато преди осемнайсет месеца предишният президент на „Кол АГ“ обяви решението си да се оттегли, Райнхард Вюрмбах работи неуморно, за да стане негов приемник. Това щеше да бъде наградата за двайсет и пет годишната му вярност. Но Ана и Конрад го подминаха и предпочетоха Рейдер, външен човек, който бе натрупал богатство, като купуваше незначителни компании в бившата Източна Германия и ги превръщаше в печеливши за рекордно време. Унижението да докладва на този красив четиридесетгодишен натрапник беше нещо, с което Вюрмбах не можеше да се примири. Но също така не можеше да намери грешка в растежа на „Кол АГ“, една от петдесетте най-големи компании в Европа, по време на краткото управление на Рейдер.