— Всички вие знаете защо искам да ви видя днес — наруши мълчанието Рейдер. Шестимата присъстващи членове представляваха ядрото на съвета и държаха шейсет процента от акциите на компанията. Заедно те бяха „Кол АГ“. — Съзнавате, че сме най-голямата компания в Германия, която още не сътрудничи с Комитета по помирението, търсещ финансова компенсация за оцелелите от холокоста и семействата им. Освен това знаете, че натискът да предадем нашата документация за дейността на компанията по време на войната се засилва. Докато протакахме нещата, общественото мнение, което беше противоречиво, се отдръпна от нашата компания и продуктите ни. Потайността ни оказа непреднамерен ефект и жестоко опетни репутацията ни. Въпреки петдесетпро-центното увеличение на рекламата и маркетинга продажбите намаляха в почти всяко направление и най-много в машиностроителния ни бизнес. Няма желаещи да работят с нас, докато не излезем от сянката на наследството ни.
— Идеята да не сътрудничим на Комитета по помирението беше твоя — каза Вюрмбах и другите кимнаха. — Ти си виновен за загубите.
Избликът не оказа въздействие върху Рейдер.
— Продължавам да подкрепям решението си. Няма да подложа „Кол“ на съдебни дела за милиарди марки, докато не разбера всичко, което компанията е правила преди и по време на войната. Ето защо ми е необходимо време да проуча архивите.
— Неизбежно е да платим нещо — заяви Вюрмбах. — Преди войната „Кол“ е била малка металургична компания със стотина работници. Разширяването ни се дължи изцяло на договорите с военните и правителството от нацисткия режим. Сдобихме се с печалба също като „Сименс“, „И. Г. Фарбен“, „Фолксваген“ и всички останали.
— А след войната представлявахме куп бомбардирани фабрики и разрушени съоръжения — монотонно добави Рейдер. — Печалбата ни през войната бе похарчена. Въпреки доказателствата за противното мнозина мислят, че сме същата компания като преди войната и трябва да понесем своята отговорност. Искам да знам пълния размер на вината ни и следователно каква е отговорността ни. Пускането на неколкостотин милиона марки в общественото канче е много по-различно от безброй съдебни дела на стойност милиарди.
Той погледна Ебелхард и Ана Кол.
— Мениджърските ми умения да рискувам ви привлякоха към мен. Знаехте, че ще дойде ден за разплата, и ме наехте за да ви пазя.
Ана не отрече това.
— Въпросът е дали ще успееш?
— Да. От дванайсет месеца градя стратегия да сведем до минимум сумата, която трябва да платим. Изчислих, че двеста милиона марки няма да попречат на дългосрочния ни растеж, докато в същото време удовлетворим комитета.
В стаята се разнесоха въздишки и шепот.
— Стигнах до тази цифра след много изтощително проучване — продължи Рейдер. — Това е минималната сума, с която можем да се измъкнем.
— Приготвил ли си документни за тази сума, които Можем да им дадем? — попита Конрад Ебелхард.
— Всичко е готово. Поръчах на Гюнтер Рат и екипа му Да съберат сто хиляди страници кореспонденция, ордери и така нататък. Всички материали са оригинални и внимателно редактирани и комитетът ще реши, че сме длъжни да платим около четвърт милиард марки репарации.
— Преди малко каза двеста милиона.
— Ще преговаряме и ще се споразумеем за тази цифра, след като те оповестят публично откритията си. Ще се усъмнят, ако не го сторим.
— Каква част от дейността си през войната крием от тях? — попита Ана.
— Малка. Вярно, „Кол“ е натрупала печалба от робски труд в няколко фабрики, но тази практика не е била толкова широко разпространена, колкото в много други компании. Ако не беше един специфичен проект, нямаше да има проблем да разкрия всичко на комитета. — Рейдер забеляза, че Конрад и Ана се спогледаха. Дори видя как устните й безмълвно промълвиха думата „Пандора“.
Той млъкна, за да види дали Конрад ще освободи останалите членове на съвета, и не се изненада, когато председателят го направи.
— Господа — каза Ебелхард, — бихте ли ни извинили за няколко минути, ако обичате? Ана и аз трябва да поговорим насаме с Клаус.