— Остров Кулусук — извика един от моряците от мостика над палубата.
— На Кулусук има писта, останала от радарната станция в северната част на острова — каза Айра Ласко. — Старият радар беше демонтиран преди години и летището беше предадено на местните жители. Намира се само на час и половина от Рейкявик. Мисля, че сме съвсем близо до Амасалик.
Час по-късно „Ньорд“ бе заобиколен от високи скали, докато влизаше в залива Тасилак. Планините бяха заострени като счупени стъкла, тъмни силуети, прорязващи ясното небе. „Ньорд“ не беше първият кораб в залива за сезона, защото в леда бе пробит широк канал към град Амасалик. Докато навлизаха в залива, минаха край още айсберги, ледени скулптури, красиви като приказни дворци. Новообразуваните айсберги бяха ослепително бели, а онези, които бяха доплавали в залива преди няколко сезона, имаха светлосинкав оттенък.
Вляво се появи град Амасалик. Първо се видя стена от боклуци от градското сметище към морето. Отзад го-Реше огромен огън.
— Гледката не е насърчителна — отбеляза Ервин Пул.
Почти всички стояха до перилата и наблюдаваха приближаването.
— Местните жители са свикнали да изхвърлят боклука пред къщите си каза Игор Булгарин. — Предимно кокали, които кучетата изяждат. След като датчаните ги преместиха тук и въведоха системата на пакетиране, те продължават да правят същото, без да знаят, че металните контейнери и найлоновите чували не изчезват за една зима. По-рано градът приличаше на сметище. Сега положението е по-добро.
Зад бетонния пристан на Амасалик имаше голям склад. Каналът, врязан в земята, беше пълен с буци лед и рибарски лодки. Отпред протокът минаваше под мост и се изливаше в залива. Градът беше разположен от двете страни на канала и се издигаше над водата по стръмни хълмове, осеяни със снежни преспи. Къщите бяха дървени и колоритни, сякаш да компенсират за едноцветните безлични околности. До повечето жилища имаше разнебитени сушилни, на които бяха закачени риби и парчета тюленово месо. Градът на хиляда и шестстотинте ескимоси и шепата датски администратори беше уединено и запуснато място.
Корабът се приближи до дока и сирената му нададе продължителен жаловит вой. Отговори му хор от кучешки лай от впряговете на шейните.
— Добре дошли в Гренландия — весело извика Вернер Кьониг. До него стоеше Грета Шмид. Русите й коси блестяха като бяло злато. — Първата част на пътуването приключи. Капитанът ме информира, че дирижабълът ще бъде тук след трийсетина минути, затова втората част може да започне. Всички ли сте готови?
— Ние от Топографското дружество сме готови — отговори Марти. — Техниката е проверена и на мястото си.
Вернер погледна Игор.
— Какво ще кажеш?
— Да. Всичко е наред.
— Отлично. Помолиха ме да ви предам, че всички трябва да слязат от кораба или да стоят в каюткомпанията, докато разтоварват всъдеходите и джипа. Сложил съм списък в каюткомпанията, за да знаете в кой всъдеход ще се качите за пътуването до Кемп Декейд. Въздушният кораб е експериментален модел, затова не се разрешава Да превозва пътници. Ние ще използваме хеликоптери, за да отидем на мястото.
Мърсър дръпна ципа на грейката си и извади нови слънчеви очила от вътрешния джоб.
— Изгарям от нетърпение да го видя — каза той, без да адресира думите си към някого.
Айра и Марти му се усмихнаха. Вълнението за дирижабъла беше заразително.
Въздушният кораб пристигна навреме и извести приближаването си с плътно монотонно бръмчене, което отекна в залива десет минути преди появата му. Огромният дирижабъл се движеше с предизвикателно спокойствие, сякаш бе неподвластен на законите на гравитацията. Имаше форма на торпедо, но беше плосък отгоре и отдолу. Дължината му беше сто и двайсет метра. Носът бе оформен като муцуна на акула, а опашката беше изтънена и завършваше с перки. Четирите обтекаеми мотора бяха монтирани от двете страни, така че шумът и вибрациите да не безпокоят гондолата за двайсет пътници под носа. Корпусът от въглеродни нишки беше бял и му придаваше вид на облак.
Гледката беше фантастична и Мърсър се усмихна, докато сянката на дирижабъла пълзеше по залива като разливащо се мастилено петно.
— Господи! — възкликна Айра. — Не можеш да видиш подобно нещо всеки ден.
— За съжаление — добави Мърсър.