Членовете на експедицията се смесиха с нарастващата тълпа от смаяни местни жители на кея, когато въздушният кораб увисна над „Ньорд“. Товарът му от един милион и двеста хиляди кубични фута хелий го държеше неподвижно във въздуха.
Дирижабълът спря на такава височина над кораба, че въжето, спуснато от носа му да не се заплете в тежките стоманени кабели на товарната палуба. Моряците бързо завързаха четирите кабела за единия всъдеход и ремаркето, координирайки усилията си с пилота чрез портативни радиопредаватели. Сигналът бе даден и бръмченето на моторите на въздушния кораб се усили, когато дългите му двайсет и пет фута перки са завъртяха по-силно. Кабелите се опънаха и започнаха да вибрират от тежестта на триисеттонния товар. Въздушният кораб внимателно повдигна всъдехода от палубата на кораба.
Тълпата ахна и членовете на експедицията нададоха радостни възгласи. Дирижабълът продължи да се издига отвесно. Всъдеходът беше твърде тежък, за да го прибере в товарното си отделение, затова остана да виси на двайсетина фута под дирижабъла, чийто нос се насочи на запад, към вътрешността на Гренландия. Моторите забръмчаха в унисон и грамадният въздушен кораб се понесе напред.
Високите три хиляди фута планини на запад разделяха остров Амасалик от Гренландския масив. Въздушният кораб набираше височина и скорост с всеки изминал миг и след десетина минути изчезна от погледа им.
— След по-малко от час ще се върнат за втория всъдеход — каза Вернер. — Временната спирка по пътя ни е върхът на глетчера Хан. Намира се само на двайсет мили оттук.
— Ако нещо не се обърка — рече Марти, — довечера в седем всичко ще бъде на мястото си. Не смяташ ли, че е малко късно да започнем работа?
— Мислих по този въпрос. Довечера ще спим на „Ньорд“ и утре на зазоряване ще тръгнем. Малкият преден екип, който ще замине от Рейкявик, ще пристигне един ден преди нас. Ще имат достатъчно време да издигнат първата постройка, която ще използваме, докато бъдат готови другите.
— Щом базата стане обитаема, ще изпратите ли останалите от вашите учени? — попита Мърсър.
Вернер кимна.
— За два дни ще сглобим сградите и ще складираме провизиите. Тогава ще сте изпълнили задълженията си към нас и ще можете да започнете да изравяте Кемп Декейд, а доктор Булгарин и хората му ще се заловят с изследванията си.
Дирижабълът се върна в Амасалик в 22:30, след като бе извършил първия от двата си полета до Кемп Декейд, намираща се на двеста мили северно от града. Подовете и покривите на постройките за лагера бяха твърде обемисти за всъдеходите и трябваше да бъдат закарани по въздуха. С последния полет въздушният кораб щеше да пренесе храната, „горещите скали“ и горивото и после щеше да се върне в Европа. Щеше да дойде отново през септември, когато лагерът трябваше да бъде демонтиран по заповед на датското правителство.
Мърсър беше на палубата на „Ньорд“, когато дирижабълът избледня в здрача. Той се вторачи в неясно бяло петно светлина на далечните планини и разбра, че това е отражението на залязващото слънце върху необятната ледена покривка. Почувства спокойствие, каквото не бе изпитвал отдавна.
Когато изследваше дивата пустош, той винаги беше водач на експедицията и бе принуден да се занимава със стотици детайли, които възникваха всеки ден. Това не беше въпрос на егоизъм и самонадеяност. Мърсър обикновено предпочиташе да стои на заден план. Но когато някоя минно-геоложка компания му плащаше хиляди долари на ден, стоенето на заден план не беше възможност за избор. Те очакваха резултати. Хубаво беше, че на тази експедиция нямаше такава отговорност. Не трябваше да носи на плещите си бремето на командването. Тази задача се падаше на Вернер Кьониг, който изглеждаше напълно способен да се справя с всяко извънредно положение, и на Марти Бишоп, който започваше да показва интерес.
Мърсър пое дълбоко дъх и усети как леденият въздух опари белите му дробове. Беше толкова чист, че за миг главата му се замая. Това беше един от онези редки моменти на неподправено щастие и той се наслаждаваше на всяка секунда. Мърсър се засмя на глас. Отразената светлина избледня до синкаво и после изчезна.
Глетчерът
Хан, Гренландия
Мърсър стоеше на единия всъдеход и оглеждаше с бинокъл пейзажа в далечината. С изключение може би на океана, той не можеше да си представи друго място с по-далечен хоризонт. Линията между леда и небето беше права като лазерен лъч и едва на изток, към брега, на около двайсет мили, се замъгляваше леко — там огромният глетчер започваше да се спуска към морето от три хиляди фута височина. На запад се простираха осемстотин и петдесет хиляди квадратни мили ледена пустош.