— Според Игор това е нищо.
От радиопредавателя се разнесе глас.
— Как сте там отзад? — Вернер проверяваше хората си. — Игор каза, че виелицата или ще свърши след минутадве, или ще продължи няколко дни. Ласко взе микрофона.
— Надяваме се на първото.
По предавателя се чу друг глас.
— Говори Ервин. Аз съм в последния всъдеход и вятърът вече утихва. След минута ще бъдем готови да тръгнем.
Вятърът спря така внезапно, както се бе появил, но хората останаха унили. Това беше само малка демонстрация на полярната ярост. След обяда от пакети с готова военна храна зад волана седна Айра. Релефът стана по-неравен и скоростта спадна на десет мили в час.
Два часа по-късно от предавателя отново се разнесе гласът на Вернер Кьониг.
— Обаждане до всички. Току-що говорих с „Ньорд“. Приближили са се до Кемп Декейд и ще изпратят хеликоптер с предния екип и материалите за първата постройка. Ако довечера стигнем до базата, ще имаме по-удобно място за спане от всъдеходите.
Айра грабна предавателя от ръцете на Мърсър.
— Тогава нека ние да водим. Марти събу ботушите си и тази нощ тук няма да може да се стои без противогаз.
В шест часа гласуваха дали да спрат да вечерят или отново да се измъчват с готовата храна. Вернер изчисли, че се намират на около четиридесет мили от базата, и ако спрат, ще бъдат принудени да прекарат нощта в превозните средства. Макар и мърморейки недоволно, взеха единодушно решение още веднъж да ядат от пакетите.
Мърсър седна зад волана, а Марти се сви между предните седалки, за да може да разговаря с Айра и с него. Падна здрач и ледът заблестя на отслабващата светлина. Меките пастелни тонове на пурпурните и розовите оттенъци на небето се отразяваха в пейзажа, прорязани от черните сенки на ледените възвишения. Беше ясно и се виждаха отраженията на звездите. Също като предишната нощ остана светло дълго след като слънцето се скри. Хоризонтът на запад сияеше, сякаш под него имаше огромен град. Полумесецът се издигна в небето и леденото МУ отражение удвои светлината. На около осемстотин метра отпред фаровете на тойо-тата осветяваха леда. Това беше окуражаващо, но в същото време илюстрираше абсолютната им изолация. Джипът беше единственото светло петно на повърхността, мъничък фар на тази земя, където човекът беше нежелан натрапник. Забележката на Айра за лунния пейзаж беше абсолютно точна. Термометърът на таблото показваше, че температурата навън е минус двайсет и пет градуса.
— Според глобалната навигационна система сме на десетина мили от лагера — час по-късно съобщи Вернер. — Но както усещате, релефът отново стана неравен.
Планините и хълмовете под ледената покривка изкривяваха терена, затова всъдеходите непрекъснато се спускаха или изкачваха по ледени възвишения. Повърхността беше по-равна от предишната зона, но въпреки това придвижването им беше бавно. Дитер правеше по няколко опита да намери пролуки между хребетите и всъдеходите спираха, докато тойотата търсеше път. Всеки път това продължаваше по-дълго от предишния. Базата беше наблизо и нервното напрежение на всички нарастваше, но Вернер ги подсещаше да бъдат съсредоточени и нащрек.
Мърсър посегна към предавателя, за да предложи да спрат и да пренощуват, когато гласът на Игор изпълни кабината на всъдехода.
— Базовият лагер е от другата страна на тази последна преграда от лед. Току-що го видяхме! Връщаме се за вас. Топло ядене и легло след петнайсет минути.
Джипът се появи от снежната вихрушка и фаровете му пронизаха мрака. Дитер, който сигурно беше изтощен от деветнайсетчасовото шофиране, направи обратен завой. Последният етап на пътуването към лагера беше сюрреалистичен. Мърсър беше уморен и се наложи да отстъпи волана на Марти. Трябваше да полага усилия, за да не заспи. Сипещият се сняг го хипнотизираше и все по-често привличаше вниманието му. Той затвори очи и разтърси глава.
— Ще издържиш ли? — попита Айра. Мърсър се усмихна накриво.
— Ако не издържа, и ти ще загазиш.
Първата постройка вече бе издигната от предния екип на „Геопроучвания“. Беше сглобена от пластмасови секции с изолация и приличаше на детска играчка. Когато сутринта започнеха работа, сградата щеше да служи за кухня и трапезария и комуникационен център, но тази вечер беше убежище за всички. Наоколо бяха струпани палетите за четирите спални за десет души, за двете лаборатории със стайна температура и другите две, където щяха да се съхраняват и изучават пробите, взети от недрата на леда. Разглобената сонда беше в едно от ремаркетата.
— Надявам се, че Вернер спи дълбоко — каза Мърсър на Айра.
— Защо?
— Защото щом влезем вътре, ще изпия едно питие и не искам да мърмори.