— И ние ще направим същото — рече Марти. — Аз имам бърбън, а Айра носи бутилка шотландско уиски.
Утрото беше мразовито и ясно. След закуската от пържени яйца и кафе Вернер Кьониг разпредели задачите и екипът се залови да строи лагера. Хората от „Геопроучвания“ бяха облечени в черни грейки с емблемата на компанията и имената си, избродирани в златисто над сърцето, а екипът от дружеството нямаше определена униформа. Една част от екипировката им бе взета от военния резерв, а друга — купена от магазините.
Основите на постройките бяха положени в кръг. В средата се извисяваше трапезарията. Всъдеходът, натоварен със стените, обиколи лагера и остави пред всяка основа номерираните секции. Трябваше да изправят стените върху пода с изолация и да ги сглобят със специален инструмент, осигурен от производителя. Покривите бяха поставени с кран, монтиран на единия всъдеход. За издигането на всяка постройка бяха необходими три часа.
Първоначалната енергия, която поддържаше участниците в експедицията, намаля, докато смразяващият въздух изсмукваше силите им, но те упорито продължиха да работят. Към пет часа следобед бе довършена и последната постройка. Всички занесоха в спалните личните си вещи и след това вечеряха, без да разговарят.
На другия ден бяха разтоварени провизиите и лабораторната техника. Работата беше по-лесна, отколкото предишния ден, и температурата се бе повишила над точката на замръзване. Неспиращият сняг се превърна в постоянна лапавица, която намокри всички. Кишата се вледени и стана равна и хлъзгава като хокейна площадка. Предложението на Мърсър да използват всъдеход, за да разровят ледената кора, бе посрещнато със забележителен успех.
На обяд Вернер благодари на всички за усилията и похвали всеки поименно за приноса му. Той каза, че хората на „Геопроучвания“ ще изпълнят последните няколко задачи сутринта, и освободи останалите да се заловят за работата си. Учените щяха да пристигнат следобед с товарен самолет, снабден със ски, и Вернер помоли Игор и Марти да съставят списък на допълнителната техника, която им бе нужна.
— Има съобщение за теб от доктор Клайн, Игор — добави той и даде лист хартия на руснака.
Булгарин го прочете и изсумтя.
— Лоша новина, а? — попита Мърсър, докато прибираше празните чинии, за да ги занесе на Ингрид, помощникготвачката, с която предишната нощ Марти бе спал на борда на „Ньорд“.
— Да, тя няма да успее да пристигне утре, а ще трябва да чака два дни, докато дойде първият хеликоптер с доставки.
— Какво се е случило?
— Не знам. Някакъв инцидент.
— Не я обвинявам, че иска да пропусне построяването на лагера — уморено въздъхна Марти Бишоп.
— Мисля, че тя не се страхува от работа. Не я познавам, но документите за включването й в екипа ми внушават респект. Изкачвала се е на най-високите планини на четири континента, включително на масива Винсън, най-високата точка на Антарктида. И е стигала почти до върха на Еверест. Работи като травматолог в най-голямата болница в Мюнхен и е публикувала няколко материала за стреса при оцелелите от смърт. Препоръките й дават най-високи оценки.
— Звучи сериозно — съгласи се Айра. Игор се ухили.
— Изпрати й снимка заедно с документите си. Само почакайте да я видите. — Булгарин сви пръсти и ги целуна. — Истинска красавица.
Шейната тежеше почти сто килограма и бе конструирана така, че да бъде теглена от превозно средство. Когато на третата сутрин започнаха търсенето, те се опитаха да използват джипа, но неравният терен го правеше трудно управляем. Наложи се мъжете да бутат шейната с радара. Задачата беше изтощителна, защото се движеха по дълъг склон. Горе бяха задъхани и опасно затоплени.
Всички се радваха, че районът не е по-голям.
Кемп Декейд беше построен върху планина под леда и затова, бе останал стабилен, докато глетчерът около него се е премествал. Топографското дружество бе поискало „Геопроучвания“ да разположи лагера на петстотин метра от мястото, където бе заровена базата. На четвъртото минаване с шейната забелязаха един от ъглите на Кемп Декейд. Откритието бе посрещнато с радостни възгласи, но всички знаеха, че са спечелили само част от битката. Предстоеше им да начертаят карта на цялата база и да намерят главния вход, където щяха да прокарат шахтата.
Кемп Декейд наистина бе разположен във формата на буквата Н. В едната част имаше складове и подобен на пещера гараж, където някога бе имало рампа към повърхността. Другото крило бе предназначено за спални Помещения и лаборатории, а административната зона свързваше двете отсечки. Към комплекса бяха прикрепени множество странични помещения и дълъг тунел, Който излизаше от гаража и водеше към стаята за малкия ядрен реактор, захранвал базата. Военновъздушните сили бяха уверили Топографското дружество, че не е имало инцидент, свързан с изтичане на радиация, и реакторът е бил едно от малкото изнесени неща, когато Кемп Декейд е била изоставена.