— Цяла сутрин работят. Монтират сондата на едно от ремаркетата, за да я направят преносима. Но мисля, че нещата вървят зле. — Игор се намръщи. — А германците уж били добри инженери. Тези хора обаче са като деца с конструктор „Лего“.
— А ти, Ервин? — попита Мърсър. — Каква е прогнозата за времето?
— Не мога да ти кажа. — Пул съблече връхната си дреха. — Но не очаквай скоро сателитните телефони и радиопредавателите да заработят.
— Атмосферни смущения? Ученият кимна.
— И това е само началото. След четирипет дни няма да можем да се свързваме с „Ньорд“, освен през периодите на затишие, когато слънчевата активност намалява.
— Ервин смята, че комуникационните сателити в орбита ще блокират от радиацията — добави Игор.
Марти стана.
— Тогава да действаме. Искам да се обадя на баща ми преди положението да се е влошило и да му кажа, че сме стигнали до базата.
Облякоха екипите и нахлузиха ботушите си. Не беше толкова студено, че да се нуждаят от предпазни маски на лицата. Мърсър сложи тъмните си очила, отвори вратата и се прегърби срещу вятъра, който разнасяше гъста мъгла от сняг.
Забеляза, че между постройките са опънати въжета на височината на кръста, за да помагат на участниците в експедицията по време на виелиците и мъглата. Някой можеше да се изгуби в бурята и да умре на няколко метра от лагера.
След като отбеляза мястото, където искаше да прокопае тунела, Мърсър разгледа снежното поле, докато чакаше другите. Прецени ъгъла на склона, провери снега и осъзна, че могат да използват греблото на всъдехода, за да разчистят снежната покривка.
Мърсър сякаш чу думите на своя отдавна починал дядо, шеф на каменоломна във Върмонт: „Никога не прави нещо, което машината може да свърши.“ Усмихна се на спомена. Изстъргването на заледения пласт щеше да им спести дни на непосилен труд, докато стигнат до фирна, където можеха да използват „горещите скали“.
Айра и Марти пристигнаха с Бернард Хофман, млад служител на „Геопроучвания“, и Мърсър им каза какво иска да направят. Те започнаха да копаят с машината тунел към входа, като отместваха настрана снега и леда. Наклонът трябваше да е полегат, затова окопът надхвърли двеста метра дължина. Всъдеходът дълбаеше все по-навътре, докато стените на изкопа станаха по-високи от покрива му.
Мърсър спря работата и използва лопата, за да провери здравината на стените. Той познаваше добре различните видове почви и скали, но беше убеден, че тунелът е Достатъчно стабилен, за да се изкопаят още няколко метра. След това щеше да сложи няколко пластмасови ръкава, за да укрепи шахтата, и накрая да изсипе вътре химикалите.
Следобед стар товарен самолет „Дъглас ДС-3“ прелетя на ниско над лагера и Мърсър инстинктивно се наведе, както стоеше до изкопа. Самолетът зави и слънчевата светлина се отрази в стъклата му. Обърна се срещу вятъра и се отправи към импровизираната писта, която хората на Вернер Кьониг бяха направили с другите всъдеходи. ДС-3 беше най-малко на шейсет години, но моторите му работеха безпогрешно. Плъзгачите му изсъскаха върху снега и пилотът трябваше да се бори, за да уравновеси самолета, докато намаляваше скоростта. Сцената приличаше на кадри от стар филм.
Двигателите намалиха оборотите, задната врата се отвори и пътниците започнаха да слизат. Бяха облечени в грейките на „Геопроучвания“. Те разтовариха провизиите от самолета с пестеливи движения, подхождащи повече на добре обучена армия, отколкото на група учени. Преди вратата да се затвори на леда се натрупа грамадна купчина кашони. Всъдеходите се отправиха към чакащите хора и багажът бе натоварен на ремаркетата. Самолетът стоя на земята по-малко от десет минути.
— Не могат да монтират сондата, но ги бива да разтоварват самолети — отбеляза Айра.
— Да — съгласи се Мърсър. — Изглежда за вечеря ще има пресни зеленчуци, а може да получим и първите си писма.
— Очакваш добра новина от родината си?
Мърсър не отговори. Нещо го безпокоеше около онова, което току-що бе наблюдавал, но не знаеше точно какво. Преди да успее да събере мислите си, друг рев разтърси обекта. Мърсър забеляза движение с периферното си зрение и се обърна. Планините между лагера и брега се намираха на петнайсетдвайсет мили, но въздухът беше толкова чист, че той видя как лавина тръгна от един от върховете започна да набира скорост, да се спуска надолу и да преминава като стрела през тясната урва.
— Погледни! — Марти му даде видеокамерата си, която имаше телеобектив.
Лавината продължи да се движи, преодолявайки всички препятствия по пътя си, и за секунди стигна до подножието на планината, където се разпръсна, след като бе изразходвала гравитационната си сила. Над района се разнесе облак снежен прах.