— Това обичайно ли е? — попита Бишоп.
— Снощи разпитах /Ервин за лавините — отговори Айра. — Той каза, че би се изненадал, ако се случи. Глобалното затопляне е променило околната среда тук. Имало все по-малко снеговалежи и айсберги. От въздушните наблюдения на планините на север от нас се виждали скали, които не са били оголвани от стотици, дори от хиляди години.
В шест часа Марти обяви край на работата за деня. Тунелът беше дълбок петнайсет фута, а натискът на снега бе притиснал и уплътнил материала на дъното. Сутринта Мърсър можеше да започне да разтопява леда.
Заради пристигането на учените от „Геопроучвания“ в трапезарията нямаше място за всички, затова вечеряха на две смени. Грета Шмид се приближи до масата на Мърсър. В ръката си държеше няколко плика. Бяха се виждали много рядко, откакто слязоха от борда на „Ньорд“, и когато случайно се срещнеха, Мърсър установяваше, че отношението й не се е променило от спречкването пред хотел „Бьорг“. Освен това бе забелязал, че мнозина от хората на „Геопроучвания“ се подчиняват повече на нея, отколкото на Вернер. Връзката й с онзи, който бе купил изследователската компания от Кьониг, й бе дала огромна власт.
— Самолетът донесе поща. Това е за вас. — Грета Шмид хвърли пликовете на масата и задържа единия от тях. — Дойде и писмо с американска марка, но името на получателя не ми е известно.
Стомахът на Мърсър се сви. Той разбра, че писмото е за него и кой го е изпратил.
— Какво е името? Тя погледна плика.
— Макс И. Тампон.
Мърсър наведе глава, когато другите се разсмяха, и протегна ръка, за да вземе дебелия плик, изпратен от Хари Уайт. Грета Шмид усети, че е станала за смях и бързо се отдалечи.
— От кого е? — попита Айра.
— Един мой приятел препраща пощата ми — обясни Мърсър и видя, че истинското име е написано с дребни букви под гръмкото Макс И. Тампон. — От години се опитвам да го убедя, че не е забавен.
Той отвори големия плик и на масата се изсипа водо-пад от реклами, покани за кредитни карти, каталози от компании, за които не бе чувал, и пет глоби за неправилно паркиране, след като бе напуснал Вашингтон. Хари бе изпратил и своите сметки и предупреждение ПРЕСРОЧЕН за наема на апартамента си, който се намираше на няколко преки от дома на Мърсър. Най-отдолу имаше бележка. Докато четеше усмихнат, Мърсър се опита да реши къде е закачката, като се надяваше да е в послеписа.
„Драги Мърсър,
Съжалявам, но не знаех кое е важно и кое не, затова изпратих всичко, което си получил досега. Бързах много и някои от моите сметки може да са се смесили с твоите неща. Ако нямаш нищо против, плати ги, а аз ще ти върна парите. Имай ми доверие. Твоят «Джак Даниълс» отново се свърши, затова фалшифицирах подписа ти на чек в един магазин за алкохол. Нали имаш четиристотин долара в банковата си сметка? Между другото, нямаше да ме глобят, ако беше залепил стикер на ягуара си, че го кара инвалид. Трябва да помислиш за това. Внимавай да не ти измръзнат топките.
Хари
P. S. Дребосъка каза, че ще плати да боядисат драскотините на колата ти.“
Късно следобед на другия ден стигнаха до входа на Кемп Декейд. „Горещите скали“ свършиха отлична работа и помпата пресуши шахтата с диаметър пет фута, когато се напълни с вода. Най-дълго продължи уплътняването на тунела с пластмасовите ръкави, за да се предотврати срутване. През повечето време Мърсър и Бернард Хофман бяха на дъното на шахтата. Айра и Марти поддържаха запасите от „горещи скали“ и се грижеха помпата да е заредена с гориво. Тунелът стигна на трийсетина сантиметра от входа на Кемп Декейд. Слоят лед щеше да служи като бариера, за да не се наводни базата. Те видяха ограда от ковано желязо на входа и табела, закована на вратата.
— Почти приключихме — извика Мърсър. — Искам да сложа още един пласт „горещи скали“, за да видим какво има под нивото на базата. Телесната ни топлина ще разтопи части от леда и може да се намокрим.
— Добре — отговори Марти. — Спускам още един варел. Мърсър погледна нагоре. Капещата вода беше като дъжд. Пластмасовите ръкави, уплътняващи шахтата, задържаха леда, но сглобките не бяха водоустойчиви. Всъдеходът с крана спря пред шахтата. На кабела висеше двесталитров варел.
Мърсър протегна ръка към дъното на варела и го насочи през последните няколко метра.
— Готово, Марти.
Те бяха извършили тази процедура толкова много пъти, че действията им станаха почти механични. Бернард отвори капака, а Мърсър пъхна маркуча на помпата в най-дълбоката част на шахтата, за да изсмуче остатъците от водата. Младият германец бързо се научи как да разпръсква сините гранули. Трябваше да работят бързо, защото още първата шепа химикали веднага започна да разтопява леда. След няколко минути ямата се изпълни със синкава вода, извираща от дупката. Химикалите миришеха на изкуствен тор, когато се смесеха с вода. Помпата работеше на пълни обороти и след петнайсет минути засмука въздух. Изчезнали бяха още пет сантиметра лед.